АВТОРИТЕТЪТ НА ДРЕВНИТЕ СЪБОРИ И ПРЕДАНИЕТО НА СВЕТИТЕ ОТЦИ*


Прот. Георгий Флоровски
АВТОРИТЕТЪТ НА ДРЕВНИТЕ СЪБОРИ И ПРЕДАНИЕТО НА СВЕТИТЕ ОТЦИ*
Съборите на ранната Църква
Обхватът на това есе е тесен и ограничен. То не е нищо повече от едно въведение. И двата въпроса – ролята на Съборите в църковната историята и функцията на Преданието – са усилено изследвани в последните години. Целта на настоящето есе е да направи някои предложения, които могат да бъдат от помощ в пo-нататъшното разглеждане на историческите факти и тяхната богословска оценка и интерпретация. Наистина, основният проблем е еклезиологичен. Църковният историк е неминуемо и богослов. Той непременно проявява своя личен избор и поема отговорност. От друга страна е наложително богословите също да долавят тази широка историческа перспектива, в която постоянно се обсъждат и схващат въпросите на вярата и учението. Анахроничният език трябва старателно да се избягва. Всяка епоха трябва да се разисква чрез нейните собствени понятия.
Изследователят на древната Църква следва да започне с изучаване на отделните събори, взети в техните конкретни исторически условия, на фона на специфична им същност, без да се опитва предварително да дава някакво определение. Всъщност историците точно това и правят. В древната Църква не съществува “съборна теория”, нито разработено “богословие на съборите”, дори няма установени канонически правила. През първите три века, съборите на ранната Църква са извънредни събирания, свиквани с конкретни цели, обикновено в ситуации на неотложна нужда, за да се обсъдят отделни въпроси от общ интерес. Те са повечесъбития, отколкото институция. Или, според израза на късния Don Gregory Dix, “в пред-Никейско време съборите са рядък способ, който няма определено място в схемата на църковното управление”.
Естествено, още по това време се установява и става общоприета истиначе събирането и съвещанието на епископи, представляващи, или по-скоро олицетворяващи своите съответни местни църкви или “общности” е правилен и естествен метод за изразяване и постигане на единството и съгласието по въпросите на вярата и учението. В ранната епоха усетът за църковното единство е силен, въпреки че все още не е отразен на организационно ниво. Епископската “Колегия” се приема като принцип и понятието за Episcopatus unus вече е в процес на оформяне. Епископите от една област са събират за избор и ръкополагане на нови епископи. Поставят се основите на бъдещата архиепископска или митрополитска система. Но всичко това е по-скоро спонтанно движение.
Изглежда, че “Съборите” се появяват първо в Мала Азия в края на ІІ век, в период на усилена отбрана срещу разпространението на “Новото Пророчество”, т.е. на монтанизма. В тази ситуация съвсем естествено се набляга на “апостолското предание”, на което пазители и свидетели са епископите в техните съответниparoikiai. През ІІІ век в Северна Африка се установява вид съборна система. Признава се, че съборите са най-добрия способ за свидетелствуване, изразяване и обявяване на общото съзнание на Църквата и на съгласието и единодушието на местните църкви. Проф. Georg Kretschmar, в своята студия върху съборите на древната Църква, справедливо отбелязва, че основната грижа на ранните събори е именно единството на Църквата: "Schon von ihrem Ursprung her ist ihr eigentliches Thema aber das Ringen um die rechte, geistliche Einheit der Kirche Gottes" . Това единство се основава по-скоро на еднаквостта на Преданието и на единодушието във вярата, отколкото на някакъв институционален модел.
Императорски или вселенски събор
Положението се променя с покръстването на Империята. От времето на св. Константин, или по-скоро от Теодосий, се приема и признава, че Църквата е еднакво простираща се по време и пространство с държавата, т.е. с Вселенската Империя, която се християнизира. “Покръстването на Империята” прави вселенския характер на Църквата по-видим от когато и да било преди това. Разбира се, то не прибавя нищо към същностната и вътрешна вселенскост на християнската Църква, но се осигурява нова възможност за нейното видимо проявление. Точно в тези условия е свикан и първият всеобщ Събор, Великият Събор в Никея. Той става образец за следващите Събори. “Ново-установената позиция на Църквата изисква вселенско действие, именно защото сега християнският живот се води в света, който вече не се организира въз основа на поместен принцип, а на Империята като цяло... Тъй като Църквата излиза в света, местните църкви трябва да се научат да живеят вече не като само-съдържащи се единици (както на практика, макар и не на теория, до голяма степен те живеят в миналото), но като части на широко църковно управление.” В определен смисъл, всеобщ Събор, като Никейския може да се охарактеризира като “Имперски Събор”, die Reichskonzile, и вероятно това е първото и най-ранно значение на понятието “Вселенски”, приложено към Съборите.
Не е тук мястото да се обсъжда надълго и нашироко спорния и дискусионен проблем за естеството или характера на тази специфична структура, каквато е новата християнска Общност, теократичната Res publica Christiana, в която Църквата по странен начин е венчана с Империята. За нашата непосредствена задача това всъщност е неуместно.
Съборите през ІV век все още са редки събирания или отделни събития и техният върховен авторитет се обосновава от съгласието им с “Апостолското Предание”. Показателно е, че не се прави опит за развитие на правна или каноническа теория на “Всеобщите Събори”, като център на върховен авторитет със специфична компетенция и процедурни образци, нито по това време – през ІV век, нито по-късно, въпреки че те de facto се приемат като правилен начин за решаване въпросите на вярата и учението и като авторитет по тези проблеми. Няма да е преувеличено да се каже, че съборите никога не се считат за каноническа институция, а по-скоро за извънредни благодатни събития. Съборите не се разглеждат като периодични събирания, които трябва да се свикват на определени дати. Също някои събори предварително се приемат като законни, а много други на практика се отхвърлят, въпреки формалната си правилност. Достатъчно е да споменем прословутия Разбойнически събор през 449 г. Всъщност, онези Събори, които действително се признават за “Вселенски” в смисъла на техния задължителен и непогрешим авторитет, се признават веднага или след време не поради формалната им каноническа компетентност, а заради техния благодатен характер: под ръководството на Светия Дух те свидетелстват за Истината, в съгласие със Св. Писание и с наследството на Апостолското Предание.
Няма да обсъждаме сега теорията за възприемането. Всъщност не съществува теория. Има просто вникване във въпросите на вярата. Hans Kьng, в своята книгаStrukturen der Kirche предлага полезен начин за подхождане към този проблем. Наистина д-р Kьng не е историк, но неговата богословска схема може да се приложи плодотворно от историците. Той смята, че трябва да се отнасяме към самата Църква като към “Събор”, Събрание, като Събор, свикан от Самия Бог, aus gцttlicher Berufungа към историческите Събори, т.е. Вселенските или Всеобщите Събори, като към Събори aus menschlicher Berufung, като “представителство” на Църквата – всъщност “истинско представителство”, и все пак не повече от това. Интересно е да се отбележи, че подобно разбиране вече е изказано преди много години от великия руски църковен историк В. В. Болотов в неговите Лекции по истории древней Церкви. Църквата е ekklesia, събрание, което никога не свършва. С други думи, Църквата притежава върховния авторитет и способността да разпознава истината във вярата. Тя действително е “Божествена институция”, в точния и строг смисъл на думата, докато никой събор, нито “съборна институция” е de jure Divino, освен дотолкова доколкото се провежда, за да бъде истински образ или израз на самата Църква.
Може да ни се стори, че сме влезли в порочен кръг. И наистина ще е така, ако наблягаме на формалните гаранции по веровите въпроси. Но очевидно, подобни “гаранции” не съществуват и не могат да се дадат, особено предварително. Отделни “събори” всъщност са неуспехи, буквално conciliabula (сборища), и се отклоняват в лъжа. И поради тази причина впоследствие те се отхвърлят. В това отношение, историята на съборите през ІV век е твърде поучителна. Твърденията на съборите се приемат или отхвърлят от Църквата не по формални или “канонически” причини. И преценката на Църквата е много селективна. Съборът не е над Църквата, това е становището на древната Църква. Съборът е именно “представителство”. Това обяснява защо древната Църква никога не се позовава на “съборностен авторитет” въобще или in abstractoно винаги на отделни Събори, и по-скоро на тяхната “вяра” и свидетелство. Yves Congar публикува отлична статия за “Първенството на първите четири Вселенски Събора” и данните, които е събрал са твърде поучителни. В действителност, нормативен приоритет на съборите в Никея, Ефес и Халкедон, т.е. на ръководенето им в областта на догматите, е да бъдат верен и адекватен израз на постоянното предаване на вярата, дадена веднъж завинаги на Църквата. Отново акцентът се поставя не толкова върху “каноничния” авторитет, колкото върху истината. Това ни отвежда до най-сложния и критичен проблем – кои са основните критерии за християнската истина?
Христос: критерият за истината
Няма лесен отговор на този въпрос. Всъщност съществува много прост отговор – Христос е Истината. Извор и критерий на християнската истина е Божественото Откровение в неговата двойна структура, в неговите две разклонения. Източник на истината е Словото Божие. Този прост отговор с готовност се дава и е общоприет в древната Църква, както и в наши дни с благодарност се приема от разделеното християнство. И все пак този отговор не решава проблема. В действителност, той се оценява и интерпретира различно, дори до степен на най-крайно отклонение. Това означава само, че проблемът всъщност е изместен крачка напред. Появява се нов въпрос. Как да се разбира Откровението?
Ранната Църква няма съмнение относно “достатъчността” на Св. Писание и никога не се опитва да го надхвърли, дори винаги изисква то да не се надхвърля. Но още в самото апостолско време проблемът на “интерпретацията” (тълкуванието) възниква с цялата си предизвикателна острота. Какъв е водещият херменевтиченпринцип? По този въпрос няма друг отговор, освен позоваване на “вярата на Църквата”, на вярата и проповедта (kerygmata) на апостолите, на апостолското предание (paradosis). Св. Писание може да се разбере само в Църквата, както енергично настоява Ориген, а и преди него за това настояват св. Ириней и Тертулиан. Позоваването на Преданието е всъщност позоваване на съзнанието на Църквата, на нейната phronema. Това е метод за разкриване и удостоверяване на вярата, такава каквато винаги е била, още от самото начало: stemper creditum.
Неизменността на християнската вяра е най-яркия знак и символ на нейната истина: няма нововъведения. И тази неизменност на вярата на Светата Църква може по подходящ начин да се изрази чрез свидетелството на миналото. Поради тази причина и заради тази цел “древните” се позовават и обръщат към богословски дискусии. Този “аргумент на древността”, обаче, трябва да се използва с известна предпазливост. Случайното отнасяне към стари времена и небрежното цитиране на древни автори често може да бъде двусмислено и дори подвеждащо. Това добре се осъзнава още по времето на големия спор за Кръщението през ІІІ век и тогава формално се повдига въпросът относно законността или авторитета на “древните обичаи”. Още Тертулиан твърди, че consuetudines (обичаите) в Църквата трябва да се изпитват в светлината на истината: Dominus nosrter Chrisrtus veritatem se, non consuetudinem, cognominavit. Изразът се заимства от св. Киприан и се възприема на събора в Картаген през 256 г. В действителност, “древността” сама по себе си може да бъде не повече от една закостеняла заблуда: nam antiquitas sine veritate vetustar erroris est - както пише св. Киприан. Св. Августин също използва този израз: In Evangelio Dominus, Ego sum, inquit, veritas. Non dixit, Ego sum consuetudo. “Древността” сама по себе си не е непременно истина, макар християнската истина в същността си да е една “древна” истина и Църквата да се противопоставя на “нововъведенията”.
От друга страна, аргументът “на Преданието” за пръв път се използва от еретици, от гностиците и тази употреба кара св. Ириней да изработи свое собствено понятие за Преданието, в противовес на лъжливите “предания” на еретиците, които са чужди на църковното съзнание. Позоваването на “древността” и “преданията” трябва да се подбира внимателно и вещо. Някои съмнителни “предания” са просто погрешни и лъжливи. Човек трябва да открие и разпознае “истинското Предание”, автентичното Предание, което може да се проследи до авторитета на апостолите и да се удостовери и потвърди от вселенското consensioна църквите. В действителност, обаче, това consensio не може толкова лесно да се открие. Определени въпроси все още търсят своите отговори. Основният критерий на св. Ириней е в сила: Предание – апостолско и съборно (или вселенско).
Ориген, в предговора на своето съчинение За началата, се опитва да опише обхвата на съществуващото “съгласие”, което за неговото съзнание е обвързващо и ограничаващо, и след това посочва поредица от важни теми, които трябва да се изследват за напред. Отново съществува значително разнообразие на местни предания в езика и дисциплината, но в непрекъснато общение във вярата и in sacris. Достатъчно е да си спомним в този момент спора за Пасхата между Рим и Изтока, в който целият въпрос за авторитета на древните навици излиза на преден план. Трябва да си припомнят конфликтите между Картаген и Рим, а също между Рим и Александрия през ІІІ век, както и нарастващото напрежение между Александрия и Антиохия, което достига до своята трагична връхна точка и безизходно положение през V век. И сега, в тази епоха на напрегнати богословски спорове, всички участващи групи се позовават на преданието и “древността”. “Вериги” от древни свидетелства се събират от всички страни в диспута. Тези свидетелства трябва внимателно и критично да се изследват и изпитат въз основа, по-обширна от “древността”. Определени местни предания, литургически и богословски, накрая се отхвърлят и отричат от върховния авторитет на “вселенския”consensus.
На Събора в Ефес остро се противопоставят различни богословски традиции. Всъщност Съборът е разделен на две – “Вселенският” събор на св. Кирил и Рим иconciliabulum-ът на Изтока. Наистина, постига се помирение, но има и все още обтегнати отношения. Най-грандиозният пример за дългогодишно и значително осъждане на богословска традиция, разбира се, е драматичния въпрос за Трите глави. В този момент се задава принципния въпрос: в каква степен е справедливо и законно да се отрича вярата на някой, който е починал в мир и в общение с Църквата? Има бурен дебат по този въпрос, особено на Запад, и срещу такава обърната към миналото дискриминация се представят силни доводи. Въпреки това, Главите са осъдени от V Вселенски събор (553 г.). “Древността” се отхвърля от Вселенското consensio, колкото и неестествено навярно да е това.
Значението на позоваването на св. Отци
С право се отбелязва, че с течение на времето позоваването на “древността” променя функцията и характера си. В епохата на св. Ириней и Тертулиан апостолското минало е все още близо и в обсега на човешката памет. Наистина, в своята младост св. Ириней е слушал устните поучения на св. Поликарп, непосредствен ученик на св. Йоан Богослов. Това е едва третото поколение след Христа! Споменът за апостолската епоха е все още силен. Обхватът на християнската история е кратък и ограничен. Основната загриженост в тази ранна епоха са апостолските основания, първоначалното предаване на kerygma-та. Съответно, Преданието по това време означава, преди всичко, първоначално “предаване” или “съхраняване”. Въпросът за вярното предаване, повече от един век е сравнително прост, особено в църквите, основани от самите апостоли. Изцяло се отдава внимание на описване апостолското приемство на епископите (ср. у св. Ириней или Хегезип), но не е и трудно да направят тези описи. Въпросът за “приемството”, обаче, става малко по-сложен за следващите поколения, отдалечени повече от апостолското време. Съвсем естествено е, в тези нови условия, акцентът да се измести от първоначалната “апостоличност” към проблема за съхраняването на “залога”. Преданието придобива значение повече на “връзка”, отколкото на “предаване”. Въпросът за междинните звена, за “приемството” – в широк и изчерпателен смисъл на думата - става особено належащ. Става дума за наличието на верни свидетели. Точно в тази ситуация за пръв път се потърсва авторитетът на св. Отци: те са свидетели на неизменността и еднаквостта на kerygma-та, предавана от поколение на поколение. Апостоли и Отци – тези две понятия обикновено са свързани в аргумента на Преданието, използван през ІІІ и ІV векове. Тази двойна връзка – на началото и на неизменното и постоянноопазване, гарантира истинността на вярата. От друга страна, Св. Писание тържествено се признава и приема за основа на вярата, като вдъхновено от Светия Дух Слово Божие. Все пак, остава проблемът с правилното и подходящо тълкувание. Обикновено Св. Писание и св. Отци се цитират заедно, т.е. kerygma и exegesis, ei graphe kai oi pateres.
Споменаването, или дори прякото позоваване “на св. Отци” е характерна и отличителна особеност на богословското изследване и обсъждане в периода на Великите и Вселенски събори, като се започне с Никейския. Понятието никога не е формално определяно. То се употребява, спорадично и понякога, още от ранните църковни писатели. Често то просто обозначава християнски учители и водачи от предишни поколения. Постепенно то става звание на епископите, доколкото те са определени за учители и свидетели на вярата. По-късно званието се прилага особено към епископите на съборите.
Общото във всички тези случаи е учителното служение или задача. “Отците” са тези, които преподават и разпространяват истинската вяра, учението на апостолите; тези, които са водачи и учители на християнското обучение и катехизис. В този смисъл, по един категоричен начин понятието се отнася към великите християнски писатели. Трябва да се помни, че основният, ако не и единственият наръчник на вярата и учението в древната Църква е именно Св. Писание. И поради тази причина, прочутите тълкуватели на Писанието се считат за “Отци” в отличителен смисъл. “Отците” са преди всичко учители– doctoresdidaskaloi. И те са учители, доколкото са свидетели, testesТези две функции трябва да се различават, но все пак те са най-тясно преплетени. “Учителството” е задача на апостолите: “научете всички народи”. В тази заповед се корени и техния “авторитет”: всъщност това е власт да се свидетелства.
В тази връзка трябва да се посочат два главни пункта. Първо, изразът “Отци на Църквата” в действителност има очевиден ограничителен акцент: те действат не просто като отделни личности, но повече като viri ecclesiastici (любим израз на Ориген), от името и в името на Църквата. Те са говорители на Църквата, обяснители на нейната вяра, пазители на Преданието, свидетели на истината и вярата - magistri probabilesспоред израза на св. Викентий. И на това се основава техния “авторитет”. Така се връщаме към понятието за “представителството”.
Късният G. L. Prestige справедливо отбелязва: “Символите на вярата на Църквата израстват от учението на Църквата: основната последица от ереста е по-скоро утвърждаване на старите символи, отколкото създаването на нови. Така най-известният и най-съдбоносният от всички символи – Никейският, е само ново издание на съществуващото Палестинско изповедание. И един допълнителен важен факт следва винаги да се помни. Истинската интелектуална дейност, жизнената тълкувателна мисъл не се допринася от съборите, които провъзгласяват символите, а от богословите - учители, които дават и обясняват формулата, приета от Събора. Учението на Никея, което накрая се приема, представлява възгледите на интелектуални колоси, работещи сто години преди и петдесет години след конкретното събрание на Събора.” Св. Отци са истинските вдъхновители на съборите, независимо дали присъстват или отсъстват от тях, а дори често и след като са отминали във вечния покой. Поради тази причина и в този смисъл, съборите подчертават, че “следват Светите Отци” (напр. Халкедонския събор).
Второ, именно consensus patrum е достоверен и обвързващ, а не техните частни мнения или възгледи, макар че и те не бива да се отхвърлят прибързано. И отново, този consensus е много повече от просто практическо съгласие между отделни лица. Истинският и неподправен consensus е този, който отразява съзнанието на Съборната и Вселенска Църква – to ekklesiastikon phronema. На този тип съгласие се позовава св. Ириней, когато твърди, че нито изключителна “способност”, нито “недостиг” на словото на отделни църковни водачи може да засегне еднаквостта на тяхното свидетелство, тъй като “силата на Преданието” -virtus traditionis – е винаги и навсякъде е една и съща. Проповедта на Църквата винаги е еднаква: constans et aequaliter perseverans. Истинското съгласие е това, което изразява и разкрива тази постоянна еднаквост на църковната вяра - aequaliter perseverans.
Учителният авторитет на Вселенските Събори се основава на непогрешимостта на Църквата. Върховният “авторитет” принадлежи на Църквата, която завинаги е “стълб и крепило на истината”. Това не е главно канонически авторитет, във формалния и ограничен смисъл на думата, макар че каноническите осъждания или наказания могат да се прикрепят към съборните решения по въпросите на вярата. Това е благодатен авторитет, основан на подкрепата на Светия Дух: угодно бе на Светаго Духа и нам
Превод: Ив. Латковски
* Текстът е част  І том от събраните съчинения на о. Г. Флоровски Библия, Църква, Предание. Православно гледище. София, 2003.