БЛАГОДАТНИ ЛИ СА ТАЙНСТВАТА НА ЕРЕТИЦИТЕ?


Нито един въпрос не разделя така съвременните истинно-православни християни, както въпросът: благодатни ли са тайнствата на православните икуменисти, т.е. на православните членове на църквите, принадлежащи към Световния съвет на църквите? Някои възразяват, че "въпросът за благодатта", както ще го наричаме по-нататък, е второстепенен. Най-важното е да се съгласим, че икуменизмът е ерес и да не общуваме с еретиците. Но даже и един кратък размисъл е достатъчен да разберем, че едва ли има по-важен въпрос от следния: имат ли милиони хора, наричащи себе си православни християни, благодатни тайнства и следователно – членове ли са те на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква пазеща добрата надежда за спасението, или напротив, нямат благодатни тайнства и, следователно, се намират вън от Църквата и на пътя на погибелта. Колкото и да се стараем да заобиколим този въпрос, невъзможно е да го избегнем; именно от неговия отговор зависи нашето отношение към православните икуменисти. Подобни ли са те на хората, за които св. ап. Иуда говори: "към едни бивайте милостиви с разсъждение" (Иуд. 22), и грехът им не е грях за смърт и не ги отделя напълно от Църквата. Или те приличат на тези, за които той говори: "а други със страх спасявайте, като ги изтръгвате от огън, и изобличавайте със страх, като се гнусите от дрехата, която е осквернена от плътта" (Иуд. 23), защото грехът им е не само грях за смърт, отделящ ги от Църквата, но и е грях заразителен и може да се прехвърли и на нас, ако не бъдем крайно внимателни в своите отношения с тях и към тях?
В Руската задгранична църква този въпрос горещо е обсъждан в течение на много години, но официално решение, което би решило този проблем веднъж и завинаги, така и не е налице. Но през 1983 г., след проявеното ужасно отстъпничество на православните икуменисти на генералната асамблея на ССЦ във Ванкувър, Синодът на РПЗЦ формално анатемосва православните икуменисти: "Нападащите Църквата Христова и учещи, че тя се е разделила на клонове, които се различават в своите учения и живот, и утвърждаващи че Църквата видимо не съществува, но от клонове, разколи и иноверия трябва да се съедини в единно тяло; и тези, които не различават истинното свещенство и тайнствата на Църквата от еретическите, но учат, че кръщението или евхаристията на еретиците служат за спасение; и тези, които имат общение с такива еретици, или им способстват, или ги защитават с новата ерес на икуменизма за братска любов и единение на разделените християни да бъдат анатема".
Трябва да се отбележи, че тази анатема осъжда не само икуменизма и икуменистите в общ смисъл, но и всички, които "не различават свещенството и тайнствата на Църквата от еретическите, но учат, че кръщението и причастието на еретиците водят към спасение". С други думи, ако считаме икуменистите за еретици, то не е позволено да говорим, че свещенството и тайнствата им са свещенство и тайнства на Едната Истинска Църква.
През 1984, година след провъзгласяването на анатемата, предстоятелят на гръцкия Синод на противостоящите митрополит Киприян Оропоски и Филийски, подлага на съмнение нейната истинност, впрочем, не пряко. В своя "Документ за еклезиологическа позиция" той заявява, че макар новостилците да са и икуменисти, въпреки това техните тайнства са благодатни, тъй като те още не са осъдени на "възсъединяващ Събор" на Православната Църква. Затова за истинно-православните е достатъчно просто "да се оградят от грешките на икуменистите" чрез отказ от общение с тях. Десет години по-късно, през 1994 г., РПЗЦ встъпва в официално общение с митрополит Киприян, обявявайки че нейната еклезиология е идентична с еклезиологията на митрополит Киприян. Противоречието между тази еклезиология и изразеното в анатемата от 1983 г., е очевидно - но, изглежда, само един от йерарсите на РПЗЦ, епископ Григорий (Граббе) забелязва това и е обезпокоен. В своята статия "Съмнителното православие на групировката на митрополит Киприян" еп. Григорий пише: "Без сериозно да разгледа въпроса и забравяйки за потвърденото по-рано анатемосване на новостилците и икуменистите [през 1983 г.] (или, може би, защото не смее да отмени своята собствена резолюция), нашият Събор, колкото и да е страшно да признаем това, попадна под собствената си анатема." (3)
Настоящата статия представлява критика на позициите на митрополит Киприян, представени в неговите програмни документи. Доколкото в този спор емоциите твърде често преобладават над разума, длъжен съм да подчертая от самото начало, че не считам самия митрополит Киприян и неговите последователи за еретици, (тук авторът проявява известна дипломатичност, която влиза в разрез с логическите изводи от цялата статия, с което организаторите на сайта не могат да се съгласят – бел. пр.)също не мразя (както някои ме обвиняваха) православните икуменисти, не желая гибелта им, но по-скоро се моля заедно с всички истинно-православни християни за това те да дойдат до познание на истината и да се обърнат към Едната Истинска Църква.
За да изясня своята позиция, ще отбележа, че такива икуменически православни църкви, чието участие в ереста на икуменизма не подлежи на ни най-малко съмнение (като Московската Патриаршия или новостилната Константинополска Патриаршия), аз отличавам от съмнителните или гранични случаи, като Йерусалимския Патриархат.
***
"Православната Църква като цяло е непогрешима и непобедима - пише митрополит Киприян. - Но отделните християни и поместните Църкви могат да грешат във вярата; т.е. възможно е те духовно да страдат - в такива случаи, по думите на св. Иоан Златоуст, могат се да видят болестни симптоми в тялото на Църквата. За християнина отделянето е възможно и в Църквата трябва да се проявява "разномислие", както пише св.ап. Павел на Коринтяните. Поместните църкви могат да падат в ерес, както се случи с древната Православна Църква на Запада, която падна в ереста на папизма и протестантизма, а в края на краищата - във всеереста на икуменизма.
Духовните болести в Църквата се лекуват с покаяние или с осъждане. До осъждането или низвержението на еретика, разколника или грешника – осъждане от Църквата или по-точно от самия Господ – мнението на вярващия не може да служи за достатъчно основание за присъдата на Църквата и нейния Господ Иисус Христос, даже ако неопределената ситуация продължава до Второто Пришествие. Както е известно, в Св. Писание Църквата се уподобява на поле, на което, в съгласие с Божествената и църковната икономия, произрастват и "пшеницата", и "плевелите". Грешниците и тези, които се заблуждават в правилното разбиране на вярата, като още неосъдени от Църквата, се признават за членове на Църквата. Тайнствата на тези неосъдени членове са напълно истински, съгласно VІІ Вселенски Събор, както отбелязва, например, председателят на Събора св. Тарасий: "Тяхното поставяне е от Бога". Ако проповедниците на ереси налагат запрещения на противящите им се православни, то техните запрещения, напротив, не са истинни и нямат църковна сила "от времето, когато започнала тяхната проповед" (т.е. от този момент, в който започнали да проповядват ерес), както пише св. Целестин Римски и потвърждава ІІІ Вселенски Събор".
Когато епископът проповядва ерес "открито" и "явно учи на това в Църквата", - продължава митрополитът - православните християни са длъжни незабавно да се отделят от него, съгласно 31 Апостолско Правило и 15 Правило на Двукратния Константинополски събор. С такива действия православните не предизвикват разкол, но по-скоро защитават Църквата от разколи и разделения. "Този, който проповядва ерес или прави в Църквата нововъведения, я разделя и отхвърля нейното единство. Този, който се противи на еретическата проповед или се отделя от еретиците, се стреми да съхрани единството на Църквата. Целта на противенето и отделянето е борбата с ереста, защитата на православната вяра и съхранението на единството на Православната Църква, в същност – на самото Православие".
Дотук всичко е правилно. Но, тъкмо когато авторът започва да прилага тези принципи към икуменизма и въвеждането на новия календар, от неговите уста се чуват точно обратни твърдения. "С нововъведенията в календара на църковните празници православните се разделиха на две части: болни и здрави, новатори и консерватори, на съзнателни или несъзнателни последователи на новаторствата и на противостоящи, които се отделиха от ереста, за да защитят Православието. Последните са борци за единство против "разделенията", както VІІ Вселенски Събор нарича тези, които по такъв начин се отделят заради единството на Църквата в Православието. Последователите на новия календар още не са пряко осъдени от цялата православна икумена, както е установено в Православната Църква. Както пише св. Никодим Светогорец, нарушителят на установени правила може да се счита за вече осъден, даже ако още не е осъден от "втората пълнота" (т.е. от събор или синод). От 1924 г., новостилците подлежат на съд и ще бъдат осъдени на основание решенията на светите Събори, както Вселенски, така и поместни, преди всичко - на основание църковните постановления от ХVІ век, насочени против предложенията на папата за изменения в църковния календар. В това отношение тези, които се оградили от новостилците, фактически са прекъснали общение с тях "преди съборно или синодално решение", което се позволява от 15 Правило на Двукратния Константинополски Събор. Така, новостилците до момента не са осъдени. А значи, техните тайнства са действителни…”
"Всеки поддръжник на нововъведенията - член на разделената Гръцка църква – е способен да измени своите възгледи и да премине към съпротива на икуменическите новаторства. Това се постига чрез покаяние… Връщането към Православието може да стане също и чрез формално отричане от ереста… И така, Православното Предание на Светите Вселенски Събори и Светите Отци на Православната Църква утвърждава, че тази част от разделената Гръцка църква, която се увредила във вярата, е длъжна да приеме един от гореспоменатите способи на покаяние и да се върне в рамките на Православието. За Преданието те са неосъдени разколници или еретици, но са членове на Църквата, които още не са осъдени".
Твърдението на митрополит Киприян, че новостилците "още не са осъдени", е исторически неправилно. През май 1935 г. трима истинно-православни (т.е. старостилни) митрополити на Гръцката църква се събират заедно и съборно осъждат новостилците като разколници, непритежаващи благодатни тайнства: "Тези, които сега заставиха Гръцката църква да отпадне от единното Православие чрез календарните нововъведения и разцепиха православния гръцки народ на две противостоящи партии… те не само нарушиха църковното Предание, осветено от Седемте Вселенски Събори и санкционирано от многовековната практика на Източната Православна Църква, но и посегнаха на догмата за Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква. И така, със своето антиканонично и безумно въвеждане на григорианския календар те доведоха Гръцката църква до отцепване от дървото на Православието и обявиха себе си по същество за разколници по отношение на Православните църкви, стоящи на основанията на Седемте Вселенски Събора, каноните и Православното Предание…"
По въпроса за благодатта тримата митрополити пределно ясно се изказват в енцикликата, публикувана на 8/21 юни 1935 г.: "Ние препоръчваме на всички, които следват православния календар, да не встъпват в духовно общение с разколническата църква на служители-разколници, които благодатта на Всесветия Дух напусна, тъй като те нарушиха решенията на Отците на VІІ Вселенски Събор и на Всеправославните Събори, осъдили Григорианския календар. Това, че разколническата църква няма благодат и в нея не пребивава Дух Свети е потвърдено от св. Василий Велики, който е казал: "Даже ако разколниците се заблуждават в не догматически въпроси; тъй като глава на Църквата е Христос, според божествения Апостол, от Когото всички членове получават живот и духовно възрастване, то те се отхвърлят от хармонията на членовете на Тялото и повече не са членове на [това Тяло] и нямат благодатта на Св. Дух. А този, който сам няма, не може да предаде и на другите".
Сега някои заявяват, че това съборно решение по-късно е отхвърлено от водача на гръцките старостилци - митрополит Хризостом Флорински и представлява само "екстремистка", "матеитска" позиция. Но учението, според което разколниците са лишени от благодат, не е специфично "матеитска" позиция, то е основано на много правила и изказвания на св. Отци, особено на първо правило на св. Василий Велики. Фактически, според забележката на еп. Ефрем Бостънски, новостилците и Московската Патриаршия приемат отчетлива "матеитска" позиция по отношение на истинно-православните, обявявайки тайнствата им за безблагодатни и в същото време утвърждавайки, че у западните еретици има благодат! Във всеки случай, невярно е да се твърди, че митрополит Хризостом отхвърля решението на Събора от 1935 г. От 1937 до 1950 г. той, очевидно, се съмнява в неговата действителност, въвеждайки определението (неизвестно в светоотеческата литература, както отново вярно отбелязва еп. Ефрем) "потенциален разкол". Но през 1950 г. той се покайва за тези съмнения и открито и недвусмислено се връща към изповеданието от 1935 г. Твърди се, че в частна кореспонденция той пише, че е принуден от "екстремистите" да приеме това изповедание, че го прави заради единството и изповеданието не отразява неговите истински възгледи. Не вярвам толкова велик изповедник да си криви душата в изповеданието на вярата. Но във всеки случай, даже ако у него остават някакви частни съмнения, ние сме длъжни да съдим по това, което той изказва публично - а неговите публични изказвания, започвайки от 1950 година и до края на живота му са строго православни.
Митрополит Киприян не споменава за Събора от 1935 г. Не казва и дума нито за енцикликата на митрополит Хризостом от 1950 г., нито за старостилния Събор под председателството на епископ Авксентий през 1974 г. (когато самият митрополит Киприян е под неговия омофор), който твърдо заявява становище за безблагодатността на новостилните тайнства. Причина за тези премълчавания не може да бъде просто незнание. Единствената възможна причина – макар и авторът да не пише пряко за това - е че той отхвърля тяхната истинност, или, в краен случай, истинността на техните решения относно отношението към икуменистите. За да разберем защо това е така, ще си позволим да се обърнем към теорията на митрополита за Съборите и отношението им към еретиците.
Централна идея в концепцията на митрополит Киприян е "възсъединяващия Събор". Той съединява еретиците с Православието, като например, VІІ Вселенски Събор. По всичко личи – макар отново авторът да не говори пряко за това - че Събор, който просто осъжда еретиците без да ги присъединява към Православието (като решението на гръцките старостилни Събори през 1935 и 1974 гг. против новостилците или анатемата на Руската задгранична църква против икуменизма през 1983 г.), е от по-малко значение и фактически не е компетентен да изхвърля еретиците от Църквата.
От теорията на митрополит Киприян е трудно да се разбере по какъв начин еретикът въобще може да отпадне от Църквата. Действително, ако до възсъединяващ Събор еретиците не се намират извън Църквата, но само представляват нездравата й част, и ако присъединяващият Събор не отлъчва еретиците от Църквата, но просто възсъединява здравата и болната част на единната Църква, очевидно, механизъм за отлъчване на еретиците изобщо не съществува – с други думи, не съществуват отделящи или отлъчващи Събори. Впрочем, може да се предположи, че еретиците, отказващи да се присъединят на възсъединяващия Събор, по този начин се оказват отлъчени от Църквата; но пряко за това не се говори (във всеки случай, в официалните документи, изразяващи позицията на митрополита), акцентът упорито се поставя на това, че тези Събори не отлъчват, а присъединяват еретиците.
По-нататък митрополит Киприян развива своята концепция за "възсъединяващия Събор" по следния начин: "По време на господството на иконоборческите нововъведения, например, Православен Събор на цялата Църква бил невъзможен. Затова такъв Събор бил свикан не по-рано, от времето когато иконоборската ерес загубила влияние. Този VІІ Вселенски Събор говори чрез устите на Отците, че Съборът е устроен, "за да превърне разномислието и разногласието в съгласие, да разруши стената на враждата и да укрепи изконните правила на Съборната (Православна) Църква". По такъв начин, той бил свикан та различните църковни фракции, разделени преди Събора – иконоборци, несъгласни с православната вяра, и православни, противостоящи на иконоборческата ерес – да могат се обединят въз основа на съгласието в Православието".
Това е невярно както по отношение на всички Вселенски събори въобще, така и за VІІ Събор в частност.
Първо, някои Вселенски събори, като ІІ и V, протичат без участие на еретици. Съгласно доводите на митрополит Киприян, тези Събори не са "възсъединяващи" и, следователно, губят истинността си! Но по-"истинни" Събори от седемте Вселенски, в православното разбиране не съществуват.
Нещо повече, след някои Вселенски Събори много еретици не само остават "неприсъединени", но и падат в още по-голяма вражда с Православната Църква. Така се случва с много ариани след І-я Събор, с много несториани след ІІІ-я и с много монофизити след ІV-я - фактически и трите ереси процъфтяват до ден днешен.Даже "възсъединяването" на VІІ-я Събор е само временно, а няколко години по-късно иконоборческата ерес избухва с нова сила. И така, съгласно аргументацията на митрополит Киприян, ние сме длъжни да изхвърлим І-я, ІІІ-я и ІV-я Вселенски Събори от реда на "възсъединяващите Събори".
Второ, даже Събори, проведени с участие на еретици, не ги приемат в общение до отричане от ереста. Ясно им се заявява, че до отричането еретиците се намиратвън от Църквата. Но ако, както твърди митрополит Киприян, еретиците, неосъдени на "възсъединяващ Събор", на който присъстват, не могат да се считат за отпаднали от Църквата, то не само арианите, несторианите, монофизитите и други до осъждане на възсъединяващ Събор остават "членове на Църквата, болни във вярата", но и, според забележката на йером. Нектарий (Яшунски), "ние трябва и римокатолиците и протестантите да признаем за "още неосъдени членове на Църквата", тъй като от времето на тяхното отделяне не е имало (и до "възсъединяването им с Православието" няма и да има!) Събор на "неразделената Вселенска Църква" в който биха участвали и те!
"Що се касае до VІІ-я Вселенски Събор - продължава йером. Нектарий – той не само не разглежда иконоборците като членове на Църквата, но и самите те не претендират за това". В доказателство на това твърдение о. Нектарий цитира Деянията на VІІ-я Вселенски Събор. "Ето думите за присъединяващите се иконоборци. Василий, епископ Анкирски, казал: "Колкото можах, реших въпроса за иконите и с пълно убеждение се обърнах към Светата Съборна Църква". Теодор, епископ Мирски, казал: "Аз моля Господа и Ваша светост да присъедините мене, грешния, към Светата Съборна Църква" (стр. 41, 43 в изданието на Казанската духовна академия). А ето свидетелствата на св. Отци на Събора: "Негова святост патриарх Тарасий казал: "Какво трябва да бъде нашето отношение към ереста, подигнала се отново в наше време?" Иоан, възлюбеният от Бога, "държащ мястото" на апостолския престол на Изток, казал: "Ереста отделя всеки човек от Църквата. Светият Събор казал: "Това е очевидно". "Нека епископите, стоящи пред нас, да прочетат своите отречения, тъй като те сега се обръщат към Съборната Църква" (стр. 48).
Трето, изключителната важност на Вселенските или "възсъединяващи" Събори не трябва да ни кара да се съмняваме в авторитета на поместните Събори и способността им да отлъчват от Църквата еретиците. Много еретици от първите векове са отлъчени първо на поместни Събори. Например, Арий е отлъчен на поместен Събор под председателството на св. Александър Александрийски през 321 г. и повторно през 323 г. (І Вселенски Събор се провежда през 325 г.) Именно на поместни Събори, проведени в Рим, се осъждат несторианите (при св. папа Целестин), монотелитите (при св. папа Мартин) и иконоборците (при папа Григорий III) - при всеки от случаите преди свикването на ІІІ-я, VІ-я и VІІ-я Вселенски Събори, които никога не подлагат на съмнение истинността на тези поместни Събори, но само потвърждават техните решения.
Затова, когато еретическият епископ Теодосий в беседа със св. Максим Изповедник оспорва истинността на поместния Събора при св. Мартин, осъдил монотелитите, на основание, че Съборът не е свикан от императора, св. Максим отговоря, че истинността на Събора зависи от признаването на "истинните и неизменни догмати", а не от това, кой го свиква или колко е голям. Когато в императорския дворец го питат защо не е в общение с Константинополския престол, св. Максим отговаря: "…Те са низвергнати и отлъчени от духовенството на поместния Събор, който беше неотдавна в Рим. Що за тайнства може да има у тях? И какъв Дух може да слиза над осъдени от Духа?" (13)
Също така и еп. Теофан Затворник отбелязва, че до началото на VІІ-я Вселенски Събор неговият бъдещ председател Тарасий твърди, че "ние (иконоборската църква на Константинопол) сме анатемосвани от тях (поместните църкви на поместни Събори) всеки ден".
Ако поместните събори нямаха власт да отлъчват еретиците, ще ни се наложи да осъдим множество поместни събори за превишаване на правата им и посегателство на власт, която не им принадлежи. Тук ще трябва да включим много събори на ранната Църква, осъдили такива еретици като Маркион и Савелий; поместните събори на Великата Константинополска църква от ХІ – ХІV векове, отлъчили римокатолиците; съборите на Руската църква под председателството на патриарх Тихон, анатемосали комунистите и техните съратници през 1918 г. и еретиците-обновленци през 1923 г. Обаче Църквата, която има ум Христов, приема всички тези деяния като законни и истински. Да се мисли иначе  значи да се предполата, че за последните няколко столетия, от времето на последния Вселенски или Всеправославен Събор, Църквата – да пази Бог! - е загубила своята сила да свързва и развързва, дадена й от Бога.
***
Сега ще си позволим, от детайлния разбор на позицията на митрополит Киприян, да се обърнем към въпроса: защо считаме, че еретикът е вън от Църквата и, следователно, е лишен от благодатни тайнства? В частност, трябва ли да предполагаме, че "православните" еретици, принадлежащи към ССЦ, все още принадлежат към Църквата и имат благодатни тайнства? Тук няма да обсъждаме, защо тези "православни" следва да считаме за еретици, тъй като по този въпрос митрополит Киприян е съгласен с нас.
Свещените Канони на Църквата, особено Апостолските правила 46, 47 и 48, а също и 1 правило на св. Василий Велики учат, че еретиците и разколниците са вън от Църквата и нямат тайнства. Тези еретици и разколници Църквата приема по различни начини - едни чрез кръщение, други чрез миропомазание, трети просто чрез изповед - но, както подчертава в своите многобройни трудове еп. Григорий Граббе, тези начини принципно не се различават. Нещо повече, 46 Апостолско правило заявява, че не само еретиците и разколниците са извън Църквата, но и тези, които признават тайнствата на еретиците, подлежат низвергване: "Заповядваме да се низвергват епископ или презвитер, които са приели кръщение или свещенство на еретици, понеже какво съгласие може да има между Христа и велиара? Или какво общо има между верния и неверния?"
Необходима ли е за низвергването на еретика съборна присъда? На пръв поглед изглежда, че да. Обаче съществуват основания за предположението, че Арий, например, е отлъчен от Църквата не само преди І-я Вселенски Събор през 325 г., но даже и преди поместните Събори от 321 и 323 гг. Защото когато Господ Иисус Христос се явява на свещеномъченик Петър Александрийски в образ на 12-годишно дете с разкъсана риза, и Петър Го пита: "О Създателю, кой Ти разкъса ризата?" Господ отговаря: "Безумният Арий, той откъсна от Мене хора, които придобих със Своята Кръв". А тази случка е още преди мъченичеството на св. Петър през311 г.
Възниква въпросът: каква е целта на Съборите? Вярно ли е, че те само приемат решения за отлъчване на еретиците? Или те просто потвърждават това, коетовече е факт, по думите на Апостола: "такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си" (Тит 3, 11)?
Особена важност в този контекст придобива 15 правило на Двукратния Константинополски Събор (861 г.), което постановява, че "ония, които се отделят от общение със своя предстоятел поради някои ереси, осъдени от светите събори и от отците, т.е. когато той открито проповядва ерес и явно учи това в Църквата, такива не само не ще подлежат на каноническо наказание за това, че преди да има съборно решение са се отделили от такъв епископ, а напротив, ще заслужат чест, която се пада на православни, понеже те не са осъдили епископи, а лъжеепископи и лъжеучители, и не са разсекли с разкол единството на Църквата, а наопаки, побързали са да освободят Църквата от разколи и разделения".
Преди всичко трябва да се отбележи, че това правило говори за ересите, осъдени от "Светите Събори или Отци". Предполага се, че преди да се прекъсне общение с еретик, необходимо е неговото съборно - или, в краен случай, светоотеческо осъждане (но съвсем не е задължително осъждане от Вселенски Събор). Второ, това съборно или светоотеческо осъждане не е задължително да бъде съвременно, тъй като правилото указва, че подобава да се прекрати общение с еретика "преди съборно разглеждане". С други думи, за да се потвърди предишно решение на "съборите или Отците" по отношение на сегашни еретици не е нужно да се свиква допълнителен съвременен Събор. И трето, епископ, проповядващ ерес публичносамо на основание на предишните "Събори или Отци", вече е "лъжеепископ".
През ХІV век това отношение към еретиците оспорва известният противник на св. Григорий Палама - Акиндин. В писмо до Варлаам, другият опонент на св. Григорий, той меко отбелязва, че Григорий не бива да бъде наричан еретик: "Защото против закона и правилата е да се отнасяме с човека, като с еретик, докато той не е осъден. И така, бъди по-умерен с Палама".
Богословът от РПЗЦ Василий Лурье отбелязва по този повод: "Твърде характерно е, че тази забележка се изказва от Акиндин, който сам е еретик. Църковните правила различават два случая: 1. Ако еретикът – не е епископ (в този случай не е важно какъв е той: мирянин, монах, дякон, свещеник). В такива случаи напълно са приложими думите на апостол Павел: "Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж" (Тит 3:10). Към такъв не се прилагат никакви църковни правила. Това означава - и такова разбиране е потвърдено от практиката на св. Отци - че например в случай с еретик-свещеник няма нужда да се чака никакво църковно осъждане. Необходимо е незабавно да прекратим молитвено общение с него, да не се изповядваме и причастяваме при него. Следва първо да прекратим молитвено общение с него, и едва след това, ако е възможно, да се обърнем към църковен съд (юридическата власт над свещеника, която има епископа). 2. Акоеретикът е епископ. Тук Църквата в различните времена различно развива апостолската формула. До сегашно време остава в сила 15 правило, прието на т. нар. Двукратен Константинополски Събор през 861 г. Осъждайки тези, които под влияние на различни обвинения се отделят от своя епископ, канонът казва, че ако отделянето е настъпило в следствие на ерес - то това е съвсем друго нещо…"
Това ни помага да отговорим на въпроса: намират ли се съвременните новостилци и икуменисти, вкл. Московската Патриаршия, в Църквата и имат ли благодатни тайнства. Отговор: те не са в Църквата и тайнствата им са безблагодатни, тъй като, съгласно 15 правило техните епископи са "лъжеепископи", осъдени от "св. Събори или Отци" - в случая с новостилците, новия календар е анатемосан на Всеправославните Събори през 1583, 1587 и 1593 г. За да се потвърдят тези ранни решения по отношение на съвременните еретици, не е необходим още един Събор, макар впрочем, да е имало такива Събори – това са гръцките старостилни Събори през 1935 и 1974 г. заедно със Събора на РПЗЦ през 1983 г., на които е осъден не новия стил като такъв, но икуменизма като цяло, ярко проявление на който, и така да се каже, първа степен на който е въвеждането на новия стил - с това митрополит Киприян е съгласен.
Още през деветнадесети век епископ Теофан Затворник пише, че за осъждането на съвременните му еретици не са нужни нови съборни анатеми – те вече са отлъчени с решения, взети по-рано. Коментирайки думите на св. Павел: "Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде" (Гал. 1, 8), той пише: "Апостолът само полага началото на анатемосването. Оттогава всички мнения, достойни за такова наказание са се проявили в Църквата. В наше време не е нужно да се чака специално църковно деяние, осъждащо извършителите на злото. Те сами поставят главите си под меча, само като приемат мнения, противни на истината и започват упорито да ги отстояват".
Обаче безусловно, в нашия век бяха необходими нови Събори и нови анатеми. Каква бе целта на тези нови Събори? Преди всичко да осведомят вярващите, че старите ереси се проявяват в нова форма - идолопоклонството, например, във формата на сергианството, а също всички стари ереси в новата "ерес на ересите" - икуменизма. Второ, да направят ясна границата между светлината и тъмнината, между Църквата на верните и "църквата на лукавстващите", та последната да не погълне първата. И трето, да признаят за недействително поставянето на пастири и епископи, станали сега ересиарси.
Именно поради тази последна причина за отлъчването на съвременните еретици са необходими съвременни Събори, даже ако тези еретици попадат под по-ранни анатеми. Както обяснява св. Никодим Светогорец в своето тълкувание на 30-о ап. правило: "От каноните е установено, че да низвергва свещеници или да отлъчва и анатемосва миряни, когато те престъпват каноните, е длъжен съборът на живите в момента епископи. Обаче ако Съборът не извършва практическо низвергване на свещеници или отлъчване и анатемосване на миряни, тези свещеници и миряни остават практически [energeia] ненизвергнати и неотлъчени.. Обаче те подлежат на низвергване и отлъчване и на гнева Божи".
Тук и само тук има някаква почва за разсъждение относно това, че еретиците - в крайно тесен и ограничен смисъл - имат благодат. Между първоначалното проявление на ереста в сегашните времена и първото й осъждане на Събор съществува период, когато еретикът, макар вече самоосъден и ако умре, подлежащ на осъждане от Бога, има възможност да се покае и да се върне към Истината, без да е подложен на осъждане от Църквата. Например, св. Целестин дава на Несторий кратко време за покаяние, преди той да е осъден на поместния Събор в Рим. Именно за този период говори Господ, обръщайки се към Иезавел – Тиатирската Църква: "И дадох и време да се покае за блудството си, но тя се не покая" (Откр.. 2.21).
В този период еретикът, макар вече лишен от благодатта в личен смисъл (защото всеки грях лишава грешника от благодатта) може да съхрани благодатта насвещенството, дадено му от Църквата чрез поставяне, от което той може да се лиши само чрез публично, съборно деяние. В период до съборното решение за еретика, когато му се дава време да се разкае, неговото паство, както преди получава от неговите ръце истински тайнства - макар, че както пише свещеномъченик Кирил Казански, ако той съзнава ереста на своя йерарх, то приема тайнствата за свое осъждане. Обаче след съборно решение йерархът престава да бъде йерарх, и паството, оставащо с него, повече не получава истински тайнства: защото "ако пък слепец слепеца води, и двамата ще паднат в ямата" (Мат. 15:14).
Но тези твърде ограничени обстоятелства, при които еретиците до своето формално отлъчване съхраняват благодатта на свещенството, съвсем не помагат на митрополит Киприян, тъй като, както бе отбелязано по-горе, няколко поместни Събори, състоящи се от безусловно канонични и православни епископи, вечеотлъчиха икуменистите от Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква. В частност, те са отлъчени от анатемата от 1983 г., изречена против тях от РПЗЦ, църквата, с която митрополит Киприян се намира в общение и чиито съборни деяния, посветени на ереста, той и неговия Синод (а също, разбира се, йерарсите на самата РПЗЦ) са длъжни безпрекословно да признават. И така, "времето за покаяние" премина, врата е затворена, духовният меч падна; за всеки верен православен християнин остава само да повтаря присъдата на Църквата: Анатема!
*
Сега да се обърнем към някои аргументи, които се изказват против позицията, защитавана в тази статия:
1. Еклезиологията на свещеномъченик Кирил Казански. В първите години след сергианския разкол през 1927 г. и до 1934 г. митрополит Кирил Казански заема следната позиция: макар че не може да съслужи с митрополит Сергий, който узурпирал църковната власт, въпреки това не го счита за разколник, лишен от благодат. Както и пише на Сергий: "Аз се отказвам от литургии с Вас не защото Светите Тайни на Тялото и Кръвта Христови няма да се претворят в нашето съвместно служение, но защото приобщаването с Чашата Христова ще бъде и за двама ни за осъждане, тъй като нашите взаимни отношения, смутени от различното разбиране на съответното ни църковно положение, ще ни отклонят от възможността в духовен покой да принесем жертвата на мира и милосърдието."
Ето какво още пише той на неизвестен йерарх: "Изглежда нито Вие, нито Вашият кореспондент не различавате тези действия на митрополит Сергий и неговите поддръжници, (право на които им е дадено благодатно чрез тайнството свещенство), от други такива, които надхвърлят дадените им свещени права - явяващи се едно приспособление към хората, в опит да защитят и поддържат своите новоизмислени привилегии. Именно такива са действията на епископ Захарий и свещеник Потапов, за които Вие говорите. Тези действия са свещени само по форма, а по същност са узурпиране на свещенодействия, и следователно, са деяния проклети, безблагодатни, нецърковни. Но тайнствата на сергианите, правилно поставени и незапретени за свещенослужение, си остават тайнства за тези, които ги приемат с вяра, в простота, без колебание и съмнение в тяхната действеност, и даже не подозират никакви неправилности в сергианското устройство на Църквата. Но в същото време те служат за осъждане на тези, които ги приемат, знаейки добре неправдата на сергианството и със своето непротивене проявяват престъпно равнодушие към поругаването на Църквата. Ето защо е така важно за православните епископи и свещеници да избягват молитвено общение със сергианите. Същото трябва да се каже за миряните, съзнателно отнасящи се към всички подробности на църковния живот."
От тези писма е ясно, че макар митрополит Кирил без колебание да твърди, че някои йерарси (обновленци, епископ Захарий) са лишени от благодатни тайнства, за митрополит Сергий той не готов да каже това, "докато законен Събор със своя присъда не потвърди съда на Св. Дух над него". Като причина за своите колебания - "излишна предпазливост", както се изразява неговия кореспондент - той изтъква "неяснотата на условията около мен и всички нас". Можем да предположим и друга причина - фактът, че сергианите и истинно-православните се намирали все още в крехко единство, чрез общото поменаване на митрополит Петър, който, намирайки се в лагер отвъд Полярния кръг, не бил в състояние официално да отстрани митрополит Сергий от поста на свой заместник, макар че молил други епископи да го отстранят.
Според свещеномъченик Максим Серпуховски и други източници, сергианите са анатемосани на таен Събор през 1928 г.. Но невъзможността първоиерарсите на Църквата да изразят своята позиция публично и официално (разбира се вследствие на усилията на болшевиките) възпрепятствала катакомбните йерарси да отстранят Сергий открито и решително пред всички. Както пише митрополит Кирил: "Лично за мен в настоящия момент е невъзможна нито една крачка напред, тъй като аз съм съвършено неуверен във възгледите на митрополит Петър относно настоящата ситуация, а без него не мога да правя нищо…"
Ситуацията се променя през август 1936 г., когато болшевиките разпространяват лъжливата информация за смъртта на митрополит Петър и митрополит Сергий спешно (и абсолютно незаконно) си присвоява титлата Крутицки митрополит и Патриаршески местоблюстител. Почти незабавно позицията на митрополит Кирил значително се втвърдява. Така, през март 1937 г. той пише: "Като чета за Вашите колебания по повод сергианството, искам да отбележа, че същите въпроси и почти в същата форма ми се задаваха в Казан преди десет години и аз им отговарях утвърдително, защото бях твърдо уверен, че митрополит Сергий е извършил грешка, която сам разбира и иска да поправи. Нещо повече, много членове на нашето обично паство съвсем не разбираха какво се случва и беше невъзможно да се изисква от тях активно и отговорно поведение. Надеждите за поправяне на митрополит Сергий не се оправдаха, затова невежите преди членове на Църквата получиха достатъчно време и възможности, за да се ориентират в случващото се; и много от тях се ориентираха и разбраха, че митрополит Сергий е отстъпил от Православната Църква, която трябва да пазим според завета на светейшия патриарх Тихон и, следователно, няма дял с православните. Следващите събития ясно показаха обновленческата природа на сергианството. Ние не можем да знаем, ще се спасят ли вярващите, оставащи със сергианите, тъй като делото на вечното спасение е дело на милосърдието и благодатта Божия. Но за тези, които виждат и чувстват неправдата на сергианството (именно за тях Вие питате) би било непростимо двуличие да си затварят очите за тази неправда и да търсят удовлетворение на духовните нужди там, където съвестта се съмнява във възможността за такова удовлетворение. Всичко, което се прави без вяра е грях... "
И така, през 1937 г. митрополит Кирил счита, че вярващите са имали достатъчно време, за да разпознаят "обновленската" природа на сергианството. Нещо повече, наричайки сергианството "обновленчество", митрополит Кирил го поставя в категорията на вече осъдените ереси, чиито последователи още през 1923 г. са обявени от патриарх Тихон за безблагодатни. Никакви нови съборни решения вече не се изискват, както не се изискват отделни съборни решения за осъждането на всеки римски папа поотделно.
Митрополит Кирил е разстрелян в деня на св. архангел Михаил 1937 г., заедно с митрополит Йосиф, чиито последователи, както е известно, не признават у сергианите никаква благодат. По свидетелството на катакомбни монахинини, срещнали малко преди екзекуцията двамата йерарси и успели да се разберат с тях през затворническия двор с условни знаци - митрополит Кирил посочил, че не е напълно съгласен с митрополит Йосиф, но признава главенството на Йосиф в Руската Църква, тъй като митрополит Петър благословил именно него за този пост в случай на смърт.… Ето защо, има всички основания да вярваме, че към времето на тяхната обща мъченическа смърт митрополит Кирил по нищо не се отличава в своето изповедание от "екстремиста" митрополит Йосиф…
Но във всеки случай, може ли да има съмнения какво би казал митрополит Кирил, ако видеше ситуацията сега, повече от шестдесет години по-късно? През 1934 г. той казва, че вижда в Руската църква безпорядък, "който не засяга основите на нейното учение, а е свързан само с административни проблеми". Сега сергианството се превърна в нещо, безкрайно по-лошо от административен безпорядък, даже по-лошо от ереста на обновленчеството. То се въвлече в "ереста на ересите": първо чрез възпълването на йерархията с обновленци през 1943-45 г. (мнозинството от следвоенните архиереи не отговарят на критерия за правилно поставяне, издигнат от митрополит Кирил); след това чрез идолопоклонническото прославяне на Сталин и преследването на Катакомбната Църква и Руската църква зад граница в следвоенните години; след това чрез влизането в Световния съвет на църквите през 1961 г.; чрез приемане учението за комунистическото християнство; и, накрая, чрез интер-религиозния "супер-икуменизъм" на 80-те - 90-те години, към анатемосването на когото през 1983 г., митрополит Кирил, без съмнение, прибавя и своя авторитетен глас от небесата…
2. Истинността на анатемата от 1983 г. Понякога се твърди, че анатемата на РПЗЦ от 1983 г. против икуменизма не е валидна или даже въобще не е истинска, тъй като в нея не се споменават конкретни имена. Ако е така, учудващо е, че такъв строг канонист, като еп. Григорий Граббе, до края на живота си я счита за напълно действителна. Съществуват достоверни свидетелства, потвърждаващи, че както митрополит Филарет, първойерархът на РПЗЦ по това време, така и архиепископ Антоний Лос Анжелски, втори по старшинство йерарх, считали, че анатемата е напълно истинна и че Московската Патриаршия попада пряко под нея.
Нужно ли е да се споменат имена, за да стане анатемата истинска? Даже беглия поглед върху Чина на Тържество на Православието ще ни покаже че повечетоанатеми са без имена. Анатемата на патриарх Тихон от 1918 г. против комунистите и техните съратници, потвърдена от поместния Събор на Руската църква, не споменава по име нито Ленин, нито някой друг. Същото може да се каже и за анатемосването на обновленците. Е, нима всички тези анатеми са недействителни, тъй като в тях не се споменават имена? Но възможна ли е ерес без еретик, или анатема против ерес, под която не подпада нито един отделен еретик?
Разбира се, в сложни случаи, когато е неясно, дали под анатемата попада конкретен йерарх или конкретна Църква, е желателно да се дава и списък с имена – макар че такъв списък не може да бъде пълен. Но да се говори, че еретическият йерарх не подпада под анатемата, докато в нея не е споменато името му - означава, че съдим в най-добрия случай законнически, или в най-лошия - казуистически. И, преди да приемем тази идея, необходимо е да намерим потвърждението й в трудовета на св. Отци… Но добре, да предположим, че отхвърлящите Събора от 1983 г. на тези основания са прави, че в дадения случай процедурата по анатемосването е проведена неправилно. Какво да правим по-нататък?
За да не се съблазняват вярващите, необходимо е следното. Първо, да се премахне анатемата против икуменистите от Чина на Тържеството на Православието. Второ, възможно най-бързо да се свика нов Събор, по- представителен от Събора през 1983 г. - с йерарси от Русия, Румъния, България и Гърция - и да се анатемосат икуменистите поименно. Такъв Всеправославен Събор ще реши въпроса веднъж за винаги.
Обаче налице не е нито едното, нито другото. Неволно възниква подозрението, че тези, които протестират срещу решението на Събора през 1983 г. - или по-често, просто го пренебрегват, стремейки се да подтиснат всички обсъждания - постъпват така не от похвална загриженост за вярност към правилата, а просто отнежелание да се подчинят на съборни решения. Длъжни сме да не отнасяме това подозрение към митрополит Киприян - той издига напълно ясна (макар, по наше мнение, и неверна) причина за очакване: според него само "възсъединяващ Събор" с участието както на православни, така и на еретици може да реши такъв въпрос, а при днешните обстоятелства да се събере такъв "възсъединяващ Събор" е невъзможно. Но някои йерарси на РПЗЦ, очевидно, се ръководят от съвсем други мотиви, а и не мислят за никакви възсъединяващи Събори. Те отхвърлят Събора от 1983 г., защото вярват, че еретиците-икуменисти са всъщност православни и искат да се съединят с тях…
3. Епископ Ефрем и извинението с незнание. Както видяхме, през 1937 г. митрополит Кирил заявява, че е минало достатъчно време и всеки вярващ има възможност да разбере обновленческата природа на сергианството и да бяга от него. Обаче "аргументът на незнанието", изказан от митрополит Кирил в първите години на сергианския разкол, е развит по-късно от еп. Ефрем Бостънски.
Епископ Ефрем отхвърля несветоотеческата концепция за "потенциалния разкол", изказана от митрополит Хризостом. "Разколът от самото начало е разкол, а ереста - ерес". Той също признава, че мнението на матеитите, според което разколниците и еретиците са лишени от благодат, има светоотечески основания - това мнение, между впрочем, споделят не само матеитите. Той не се съгласява с идеята на матеитите, че благодатта просто "се изключва", като електричество, веднага след началото на разкола. Проблемът тук е в това, че не всички хора в еретическата или разколническата община са на едно и също ниво на знание. Някои въобще не разбират какво се случва и преходът на тези (можем ли да ги наречем "потенциални"?) еретици в позицията на убедена, упорита и неразкаяна ерес може да трае известно време.
Очевидно, еп. Ефрем, отхвърляйки концепцията за "потенциалния разкол" и "потенциалната ерес", все пак въвежда нещо подобно. Той не говори открито, че "потенциалните" или "неубедени" еретици приемат истински тайнства - но това следва от неговите разсъждения. Да видим как се развива неговата мисъл.
Вместо метафори из областта на физиката еп. Ефрем цитира Атанасий Константинополски, който използва метафората на изсъхналата клонка (според думите на Господа в Йоан 15: "Църквата Христова е дърво на живота. И така, както клонката, откъсната от цъвтящо дърво, малко по малко изсъхва и умира, така става и в този случай. Така много хора след въплъщението на моя Господ Христос сами себе си отрязали от дървото на живота, т.е. от Църквата, чрез разколи и ереси. А дървото на живота, Църквата, напоявано с вода и светлина от Христа, Спасителя мой, както и преди процъвтява; но тези, които отпаднали от Нея, погинали, защото по собствена воля се откъснали от Бога." (Писмо 34)
Епископ Ефрем, очевидно, предпочита тази метафора, в която се съдържа идеята за постепенност. Той може би иска да каже, че както отрязаната клонка изсъхва постепенно, така и разколническата или еретическата църква постепенно губи благодатта. Но не е задължително – а и не следва - тази метафора да се интерпретира по този начин. Може би, клонката изсъхва постепенно - но отрязването й е мигновено, а загубага на благодатта в дадения случай съответства именно на отрязването. Изсъхването на клонката, от друга страна, съответства на последователно загубване на благодатта във външна очевидност от страна на истинната, благодатна Църква.
Епископ Ефрем осмива мисълта, че благодатта може да се "включва" всеки път, когато св. Атанасий се връща от изгнание, и да се "изключва", когато арианите отново го заточват. На мен тази идея съвсем не ми изглежда смешна. Нещо съвсем подобно може би става в Русия в периода 1922-1924 гг., когато църквите, управлявани от обновленци, губят благодатта на тайнствата - съгласно заявлението на самия патриарх Тихон - и я получават отново, когато йерарсите принасят покаяние или се заместват с православни служители на Църквата.
Но какво да се каже за тези, които нищо не знаят или недостатъчно знаят за случващото се? За да отговорим но този въпрос, трябва да различаваме два вида незнание: невежество, поради недостатъчна ревност за вярата, и незнание, причина за което са обстоятелства, независещи от човека, като, например, младенческа възраст, умствена недостатъчност, отдалеченост от източници на информация и пр.
Ако православният християнин не знае, че неговият епископ е еретик, поради недостатъчна ревност за вярата, значи голямата вина принадлежи на самия него, както отбелязва еп. Ефрем при обсъждане равнодушието на сегашните икуменисти. Привидното незнание при проверка много често се оказва равнодушие. Да си спомним главната причина за появата на Антихриста според св. Павел: недостигът на любов към Истината сред съвременните християни (2 Сол. 2:10).
Но да си представим християнин, който наистина обича истината, обаче е необразован, недостатъчно проницателен, отдалечен от добри пастири или въведен в заблуждение чрез злонамерена лъжа. Тогава трябва да вярваме, че Бог по един или друг начин ще го просвети или просто ще го отдели от опасността. В житията на светиите откриваме множество случаи, когато Бог не изоставя верните Си овце в опасност от заблуда; защото, говори Господ, "никой не може ги грабна от ръката на Отца Ми." (Йоан 10:29).
Разбира се, съществува истинско, искрено незнание и то служи за оправдание в Божиите очи. Ако незнанието не служи за оправдание, Господ не би възкликнал на кръста: "Отче, прости им, защото не знаят, какво правят" (Лука 23:24). И св.ап. Петър не би говорил на евреите: "Но аз зная, братя, че вие, както и вашите началници, сторихте това по незнание" (Деян. 3:17, ср. Деян. 17: 30) И св. Павел говори, че бил опростен за преследването на Църквата, защото вършел това не по зъл умисъл, а само от незнание и неверие (1 Тим. 1:13).
Но разпъналите Христа съгрешили; нито Господ, нито св. Петър някъде утвърждават, че това не е грях. Господ моли за опрощението им не защото нямат грях, но защото имат извинение (не знаят за Неговата Божественост). Св. Павел също е виновен, но също по "независещи от него обстоятелства": той недостатъчно знае за Христа. Придобивайки знанието, той веднага се разкайва. И така, грехът си остава грях, независимо дали се извършва със знание или в незнание; но грехът, извършен с пълно съзнаване на греха, е по-сериозен, изисква по-сурово наказание и с голям труд се омива чрез покаяние, отколкото грехът, извършен по незнание и "в душевна простота".
По този повод Господ казва: "А оня слуга, който е знаел волята на господаря си, и не е бил готов, и не е постъпвал по волята му, ще бъде бит много; който пък не е знаел и е направил нещо достойно за наказание ще бъде бит малко" (Лука 12:47-48). Блаж. Теофилакт коментира тези думи така: "Той бил наказан за това, че могъл да познае волята на стопанина, но не пожелал. Поради леност той сам станал причина за собственото незнание и заслужил наказание поради същата причина, че по своя воля се отказал да научи. Да се побоим, братя! Ако този, който нищо не знаел, заслужил побой, какво ли извинение ще намерят за себе си тези, на които е дадено знание, особено тези, които сами са поставени за учители? Осъждането им ще бъде още по-сурово…"
Как се отнася всичко това към въпроса за благодатните тайнства? По мое мнение, само косвено. Нищо в Св. Предание не ни дава повод да вярваме, че православният християнин, приемащ причастие в църква на открито осъден и отлъчен еретик, благодарение на своята неосведоменост приема истинско тайнство.
Ако ли пък това понякога се случва, то става по особена икономия Божия, за която можем да разберем само чрез специално откровение и която не може да бъде предмет на наша публична дискусия. Бог е всемогъщ, а значи, може и да нарушава собствените правила. Но ние сме Му подчинени и сме длъжни да се подчиняваме на правилата, които Той е установил за нас. Ако следваме законите Господни, дадени ни в Св. Канони, няма да бъдем осъдени, даже и Сам Той в Своето милосърдие и всемогъщество да практикува от време на време икономия. Но ние ще бъдем осъдени, ако се усъмним в Каноните, касаещи еретиците, основавайки се на частни и с нищо не потвърдени мнения и разсъждения.
Обаче няма да е в несъгласие със Св. Канони ако предположим, че православният християнин, според степента и природата на своето незнание - която, разбира се, знае само Бог - може да бъде в голяма или по-малка степен защитен от действието на причастяването с "дяволската храна", както св. Отци наричат причастието на еретиците. Струва ми се твърде възможно, например, много жители на отдалечени руски села, които едва ли са и чували за икуменизма, приемайки "тайнствата" на патриаршията, да съгрешават по-малко, отколкото свещениците или още-повече йерарсите. Но това е само разсъждение, което няма никакво отношение към догматиката. Нито аз, нито някой друг знаем, колко такива хора има, колко те са невежи, доколко съгрешават, оставайки под грижата на лъжовната патриаршия и до каква степен ги предпазва Бог. Аз не знам това и не ми е нужно да го знам: всичко, което ми е нужно да зная е учението на Църквата за еретиците, еретическите "тайнства" и необходимостта да стоя по-далеч от тях.
Епископ Ефрем дава за пример Западния разкол, нееднозначността (от човешка гледна точка) на този случай и фактът, че ереста на Запада възникнала преди 1054 г., а общението между Запада и Изтока продължава на места даже след 1054. Тук той прави няколко верни забележки, които обаче отново нямат пряко отношение към обсъждания въпрос. Действително, понякога е трудно да се определи точно, в кой момент разколническото или еретическото общество се лишава от благодат; но това не значи, че такъв момент няма изобщо - не трябва да се смесва Божествената присъда, винаги точна и ясна, с човешкото знание за тази присъда, затъмнявана от човешките грехове.
Лично аз вярвам, че традиционната дата на разрива - 1054 г. – е вярна за самия римски папа; огънят в Рим угасва в деня, когато поместният Събор на Великата Константинополска Църква изключва светлината. Някои поместни църкви на Запад запазват огъня още няколко години - например, църквата на Англия, е формално включена в папистската само след жестока война, в която е избита една пета от населението на страната, и след премахването на последния архиепископ - не разколник (последовател на папизма заема неговото място едва на 29 август 1070 г.). Възможно е също, практически автономните църкви на Ирландия и скандинавските страни, чийто пряк контакт с Рим е минимален, да съхраняват благодатта на тайнствата даже до началото на ХІІ век.
Не въвеждам ли с това идеята за "постепенно отдръпващата се благодат"? Не, не мисля. Както отбеляза веднъж в дискусия за папистките тайнства икуменическия "митрополит" Антоний (Блум) Сурожский, не може да има "тайнства на половина"; на конкретния олтар в конкретния момент от времето се намира или истинското Тайнство Христово, или не; и ангелът, изпращан от Бога да пази олтара или присъства или не. Благодатта не може да напусне олтара "постепенно"; тя се отдръпва веднага и напълно. Съгласен съм, че в някои исторически случаи е трудно да се каже, напуснала ли е благодатта дадена конкретна църква, диоцез или даже патриаршия, и ако е напуснала, то кога именно. Но внимателното изучаване на фактите - както канонически, така и исторически – обикновено помага да се стигне до по-точно решение. Св. Макарий вижда веднъж как благодатта напуска негов ученик, отстъпил от вярата в разговор с иудей. Вярвам, че такава внезапна и решителна загуба на благодатта се случва и днес, макар че поради греховете ни не можем, подобно на св. Макарий, да видим това.
Концепцията за "степени на благодатта" е приложима в някои контексти, но само не по отношение на Тялото и Кръвта Христови. Св. Серафим нарича цел на християнския живот придобиването благодатта на Св. Дух. Такава "лична" или "пневматологина" благодат, несъмнено, има различни степени – доколкото е възможно да се прилагат такива понятия за нетварните и неопределими енергии Божи. У светиите благодатта е повече, отколкото у обикновените православни християни; а някои светии възсияват в благодатта повече от други. Може да се възраства в благодатта, може и да се умалява. Но светостта и благодатността на Евхаристията няма никакви "степени", защото Тя е Самия Христос…
Сега пред нас стои важният въпрос: възможно ли по принцип да се определи, с Божия помощ, има ли благодат една или друга община? По мое мнение и по моята вяра, корпусът на св. канони и писания на отците на Църквата твърди, че това е възможно - и трябва да се прави по силата на нашите възможности. Струва ми се, че еп. Ефрем се придържа към това мнение, но постоянно затъмнява въпроса позовавйки се на многобройните практически трудности, възникващи при прилагането на каноните в едни или други житейски обстоятелства. Не отричам съществуването на трудности; но те не трябва да ни отклоняват от догматическото учение, без което никога няма да си изясним този въпрос - учение, съгласно което еретиците от момента на каноничното отлъчване нямат благодатни тайнства.
Прот. Лев Лебедев прави в тази връзка една важна забележка. Когато личност или община се лишават от благодат на тайнствата - това, безусловно, е трагедия. Но още по-трагично е, когато човек, приемащ истинното Тяло Христово, волно или неволно се оказва в такива условия, че не може да Го приема без това да служи за негово осъждане. И така, лишаването на община от благодатни тайнства е не само присъда, но и акт на милосърдие Божие. Нещо повече, за да приведем заблудените хора към спасително причастие с истинното Тяло и Кръв Христови, ние сме длъжни с любов, но решително да говорим за това, че сега, в еретическите църкви, те не се причастяват, че за приемане на истинното причастие те са длъжни да напуснат своите общини и да се възсъединят с Истинската Църква...
Март 9/22, 1998.
Неделя Кръстопоклонна

1. Вж. "A Contemporary Patristic Document", Orthodox Christian Witness, November 14/27, 1983, p. 3; "Encyclical Letter of the Council of Bishops of the Russian Orthodox Church Outside Russia", Orthodox Life, vol. 33, no. 6, November-December, 1983, p. 13; Bishop Hilarion of Manhattan, "Answers to Questions Posed by the Faithful of the Orthodox Parish in Somerville, South Carolina", Sunday of the Myrrhbearers, 1992.
2. Превод на Епископ Хризостом Етнийски с въведение и коментарии на Патрик Дж. Баркър в Barker’s A Study of the Ecclesiology of Resistance, Etna, Ca.: Center for Traditionalist Orthodox Studies, 1994.
3. "Церковные новости", № 5, сентябрь-октябрь, 1994, стр. 4.
4. Вж. "Крещенское богословие экуменистов", "Православная Русь", №. 12 (1513), June 15/28, 1994, pp. 5-7, 15.
5. Barker, op. cit., pp. 57-58.
6. Ibid., p. 59.
7. Ibid., pp. 60-61.
8. Ibid., pp. 61, 62.
9. Metropolitan Calliopius (Giannakoulopoulos) of Pentapolis, Ta Patria, volume 7, Piraeus, 1987, p. 43
10. Ibid., pp. 277-278.
11. Letter of Reader Polychronios, April 29 / May 12, 1987.
12. Иеромонах Нектарий Яшунский "Экклесиологические антитезисы" (МС)
13. The Life of our Holy Father Maximus the Confessor, Boston: Holy Transfiguration Monastery, 1982, p. 38.
14. Епископ Феофан "Что такое анафема?" цит. по Владислав Дмитриев "Неоправданное единство" (М. 1996 стр. 19).
15. Св. Димитрий Ростовский "Жития Святых" от 25 ноября.
16. Св. Беда Достопочтенный пише: "Ключовете от Царството означават истинско знание и дар на различаване, кой е достоен да влезе в Царството, а кой трябва да остане извън като недостоен" (Проповед в деня на Св. Петър и Павел, P.L. 94, col. 219, sermo 16).
17. Fr. John Meyendorff, A Study of Gregory Palamas, London: The Faith Press, 1964, p. 48.
18. В своите коментарии на издадения неотдавна руски превод на книгата на Майендорф "Жизнь и труды Святителя Григория Паламы" СПб "Бизантинороссика" 1997, стр. 384.
19. Комментарии на Послание Святого Апостола Павла к галатам Москва 1893, стр. 70, 71. Cited by Hieromonk Theodoretus, To Imerologiakon Skhismaop. cit., p. 3 (in Greek).
20. За това различаване съм задължен на прот. Лев Лебедев, който обаче го изразява в малко по-различни термини, използвайки израза на Владимир Лоски: "христологическа" и "пневматологическа" благодат..
21. Barker, op. cit., p. 89.
22. Ibid., p. 95.
23. Ibid., p. 94.
24. Ibid., p. 92.
25. Протопресвитер Михаил Польской "Новые Мученики Российские" Джорданвилль, 1949-57, т. 2, стр. 30.
26. Barker, op. cit., p. 92.
27. Письмо Митрополита Кирилла к Иеромонаху Леониду, февраля 23/марта 8, 1937 "Православная Русь" № 16, 15/28 августа 1997, стр. 7.
28. Schema-Monk Epiphanius (Chernov), Tserkov’ Katakombnaya na Zemlye Rossijskoj (MS, Mayford, 1980); Dmitriev, op. cit., p. 5.
29. Barker, op. cit., p. 90.
30. Op. cit., p. 4.
31. Ibid., p. 12.
32. Ср. К. С. Льюис: "Ако имате оправданието, вие не се нуждаете от опрощение; ако действието ви се нуждае от опрощение, значи за него няма никакви оправдания" (“On Forgiveness”, in Fern-seed and Elephants, London: Fount Paperbacks, 1977, p. 40.)
33. The Explanation by Blessed Theophylact of the Holy Gospel according to Luke, House Springs: Chrysostom Press, 1997, p. 159.