Ереси осъдени от Втория Вселенски Събор

Вторият Вселенски Събор е свикан толкова трудно, колкото лесно е свикан Първият. Няколко години след Никейския събор ситуацията е толкова объркана, че Юлий Римски иска друг всеобщ събор, който арианите отказват, страхувайки се, че може да претърпят още едно поражение, както в Никея. Те уреждат въпросите си, като се събират във фракционни групи под покровителството на политическите власти.
Два други опита вече са провалени, въпреки усърдната им подготовка. Съборът в Сердика (342 г.), който е свикан като Вселенски от императорите на Изтока и Запада, съответно Констанций и Констант, се разделя на две и не донася желания резултат. При събора от 359 г. се случва същото, заради разделянето му на две от самото начало: единият в Арминон и другия в Селеция, а също така защото техни представители са принудени насила от Констанций да подпишат вероизповедание противоречащо на техните решения.
Св. Василий Велики е неуморен в борбата си да свърже всички предстоятели на Вселенската Църква. Той пише на папа Дамас: “с ваше съгласие, ние трябва да разгледаме тези въпроси на обща среща”, въпреки че вижда колко трудно е това по време на управлението на Валент. Но Западът сега не иска друг всеобщ събор докато може да урежда проблемите си на малки събори в Рим и чрез папски декрети. Така св. Василий умира разочарован, че догматическите въпроси остават нерешени.
Този кратък увод хвърля достатъчно светлина по въпроса за характера на събора от 381 г. Всички императори от този период имат съгласие за разрешаването на църковните въпроси и поддържат Православието. Те не налагат възгледите си на никое църковно събрание. Защо тогава Западът не взима участие в този събор?
Днес доминира мнението, че първоначално съборът не е планиран като вселенски. Това мнение се основава на някои реакции на решенията му, както и на свидетелството на Теодорит, че Теодосий е поканил на събора само епископи от неговата част от империята, тъй като само тя е заразена от ереста, докато западната част остава здрава. Последното не е точно така, защото източна Илирия и западна Италия са също толкова засегнати и това е причината за свикването на поместен събор в Аквилея през същата година. От друга страна съвременният възглед, че Теодосий кани само епископите от Източната империя, защото за него не е било възможно да свика епископи, принадлежащи към друга юрисдикция, също не е верен, тъй като както вече се спомена, императорите нямат разногласия по тези въпроси и е лесно да стигнат до споразумение. Показателно е, че Теодосий издава декрета за вярата от 380 г. от името на Грациан и Валентиан ІІ след точно такова споразумение. Между другото струва си да се спомене на края, че участие на събора взимат, освен източните, и поне един испански епископ, Агрус, и няколко епископи от Източна Илирия под ръководството на Асхолий.
Въпреки оскъдните свидетелства за това кои са призовани на събора, ние можем да получим представа за ситуацията. Несъмнено еретиците не са допуснати, докато пневматомахите са поканени със закъснение. И така, ако Агрий от далечната Испания е поканен, как е възможно други, по-важни лица от Запад да са пренебрегнати? Амвросий Медиолански и Валериан Акуилиски, както и Дамас трябва да са поканени да участват или да изпратят представители. Вселенски характер може да се постигне с няколко представители на Запада, така както това става на всички вселенски събори. Ето защо те по всяка вероятност са поканени. Причината, поради която не приемат поканата е същата, поради която са пренебрегнати и молбите на св. Василий няколко години по-рано. От тук нататък, като правило, папите лично ще уреждат дори и догматичните спорове и от тяхна гледна точка задължение на източните епископи ще е да приемат това, което са определили без обсъждания. Дори монархиянът Маркел, пневматомахът Евстатий Севастийски и аполинариянинът Виталий са признати от папите за православни след посещение в Рим и приемане на Никейския символ.
Ако внимателно изследваме серията от събития, последвали кръщението на Теодосий, ще се убедим, че тази гледна точка е неоснователна. След кръщението си в Солун, Теодосий е под влиянието на архиепископа на града Асхолий, който е привърженик на Запада. В началото на 380 г. той издава указ, с който нарежда на всички да вярват в единия Бог и в равното величие на Светата Троица, по начин признат от Дамас Римски и Петър Александрийски. Всеки събор, свикан в духа на този указ не би могъл да бъде нищо повече от събрание на епископи, на които да бъдат дадени нареждания, за това как Дамас и Петър разбират вярата и по този начин би служил само като консултативен орган. Когато след девет месеца Теодосий пристига в Константинопол, той се свързва със св. Григорий Богослов и св. Мелетий Антиохийски, които му излагат друга гледна точка относно способите за изработване на истините на вярата. Така той разбира какви са задачите и ценността на съборната система и бърза да свика всеобщ събор. Теодосий е от този тип лидери, които не се задоволяват с нещо частично и  на всякъде изискват цялото, абсолютното. Ето защо не е приемливо да се смята, че той се опитва да уреди църковните въпроси чрез поместен събор. Той не би свикал нищо друго освен вселенски събор. Ние не знаем подробностите от дискусията върху ересите, тъй като не са оцелели никакви записки, но са ни известни решенията, постигнати от събора. Според съборното писмо на отците, които се събират отново в началото на лятото на 382 г. в Константинопол: “Вселенският Събор от предходната година състоял се в Константинопол” е издал сборник. Вероятно защото някои е попречил на разпространението му, сборникът не е запазен, с изключение на няколко откъса, в които е споменато отхвърлянето на пет ереси: савелианство, евномиянство, арианство, пневматомахство, аполинарианство. От друга страна седмото правило на Събора от 381 г. запазва същите имена с някои добавки. Тъй като това правило идва от по-късен период трябва да отхвърлим неговата достоверност.
Съборът от 381 г. в писмото си до императора съобщава, че епископите:
a. възстановяват вътрешния мир в Църквата, като признават Мелетий за архиепископ на Антиохия вместо Павлин и св. Григорий за архиепископ на Константинопол вместо Максим Циник;
б. изразяват в кратки формули православната вяра; съставят  вероизповедание;
в. потвърждават вероизповеданието на отците, събрали се в Никея;
г. анатемосват ересите, отхвърлящи тази вяра;
д. издават правила за църковния ред.
         Ниe намираме точки в и г в така нареченото първо правило, което изобщо не е правило, а догматично решение и е добавено в края на вероизповеданието както се прави на всички събори, приемащи вероизповедание.
В първото правило е произнесена анатема “срещу всяка ерес” и по-специално:
-    евномианите или евдокиани;
-    полуарианите или пневматомахите;
-    савелианите, маркелиани и фотияни;
-    аполинарианите.
Ереста на арианството не е включена тук, тъй като тя вече е анатемосана от Никейския събор и е включена във фразата “всяка ерес”. Еретиците, осъдени от Втория Вселенски Събор не са тези, които Западът т.е. Дамас, Амвросий и останалите, както и Петър Александрийски биха счели за виновни. Това е допълнителна причина те да не са готови да вземат участие на събора. Осъдени са еретиците, за които св. Василий настоява много години да бъдат осъдени. Той напразно иска от Запада да изпрати представители на Изток, за да се информират лично за лицата и събитията. Накрая в 377 г. той е принуден да напише, че не арианите са тези, които причиняват вреда на единството на Църквата, защото тяхното неверие е очевидно за всички и заради него те са отделени от тялото на Църквата. Според св. Василий “вредата е нанесена от вълците, които носят овчи кожи и се преструват на тихи и благи, докато отвътре безжалостно разкъсват Христовото стадо”. Това са тези, които бидейки разположени по границите на Православната Църква, независимо от коя страна, причиняват тревоги и разрушават мира отвътре.
Пръв между тях е Евстатий Севастийски – водач на пневматомахите и стар ученик на Арий, който многократно променя възгледите си. Когато пътува на Запад, той е признат от папа Либерий. Вторият е Аполинарий, който чрез литературната си дейност заблудил много хора за възкресението на мъртвите и за въплъщаването на Сина. Няколко години по-рано ученикът му Виталий, след като е ръкоположен от него за епископ на Антиохия, също отива на Запад и е признат от папа Дамас, така че лично той непряко получава признание. Третият е Павлин, който в добавка към факта, че в ръкоположението му от Луцифер Каглиарски има нещо съмнително, клони към монархианската доктрина на Марцелий Анкирски. Ето защо в писмото на св. Василий намираме водачите на три ереси, осъдени на събора. Четвърта е ереста на амонеяните, която не е спомената в писмата на св. Василий, но е главна цел на неговите полемики. И така, забелязваме, че догматичната програма на Втория Вселенски събор е планираната от св. Василий в сътрудничество с брат му св. Григорий Нисийски, приятелят му св. Григорий Богослов и със съгласието на св. Мелетий Атиохийски. Всички останали ереси са включени заедно в фразата “анатемосва се всяка ерес”.
На събор с такава програма Дамас и Амвросий очевидно не биха имали никакво място, защото ще трябва да участват в общото решение, което те не биха искали, и ще имат глас равен на този на последния епископ от далечна Арабия. Египтяните и македонците също не искат да вземат участие на събор с такива цели и тяхното забавяне да пристигнат в Константинопол може да бъде обяснено с желанието им да си осигурят указания от папа Дамас преди това.
Характерната ерес, осъдена от събора е тази на полуарианите т.е. пневматомахите, както са назовани в първо правило. Това е ереста на омиусияните, според модерната терминология, която е създадена от известния историк и голям последовател на Ориген – Евсевий Кесарийски. Тя се развива динамично само в 341 г. на събора в Антиохия, който е повратна точка в хода на арианските спорове. Епископите, които са събрани там, въпреки че са под председателството на Евсевий Константиноплски, голям поддръжник на Арий, показват дух на умереност и компромис. Те обаче представят такова разнообразие от концепции, че издават четири вероизповедания, от които второто и четвъртото са най-важни. Второто вероизповедание съдържа два нови елемента: от една страна, то определя Сина като неизменяем образ на същността, силата и славата на Бога, а от друга признава в Бога три ипостаси, поддържайки тяхната субординация по достойнство и порядък, но също и тяхното единство чрез съгласието им “така, че те са три по ипостаси и едно по съгласие”. Те смятат, че приемайки идеята за неизменяемостта на същността ще удовлетворят поддръжниците на омоусиянствто, а чрез разделянето на ипостасите ще удовлетворят неговите противници. Това което действително се случва обаче е, че тази тактика разочарова и двете страни.
Изглежда, според общото мнение това вероизповедание е разочароващо, така че се налага съставянето на друг текст. Това ново вероизповедание е изпратено на императора на Запада Констант. То има неясен текст и дава надежда, че ще бъде убедително. Оставайки на неутрална позиция, то не споменава нищо за единосъщието или за разликата на ипостасите, но повтаря смекчена анатемата от Никея срещу тези, които приемат сътворяването на Логоса от нищо. Чрез това те се надяват да заблудят православния император.
Макар, че този текст не носи желаните резултати, той е център привличащ умерените по време на продължилите дълго дискусии и преговори. Арианската партия от Събора в Сердика, която се събира във Филипопол през 342 г. издава същото вероизповедание с ново изменение на анатемата, така че да покрива тритеяните т.е. тези, които приемат три независими ипостаси, както и савелианите, които обединяват ипостасите в едно, отъждествявайки ги със същността. “Макростихос ектесис” съдържа текста това вероизповедание, както то е написано във Филипопол, последвано от тълкувателно изложение, което е идентично с първото вероизповедание от Сирмион, следвано от изложение под формата на анатема. Тази партия преобладава над другите ариански клонове от Събора в Анкира в 358 г., където неяснотата е изоставена и нещата са назовани с истинските им имена. Синът е категорично назован “омоусиос” и “единосъщен”, Отец е наречен “причина за единосъщието” и тук за пръв път изрично се анатемосва “омиусиянството” или “тавтоизма”. В тази нова форма вероизповеданието е одобрено от Констанций и подписано същата година от епископите на Събора в Сирмион и ставайки третото вероизповедание от Сирмион е подписано от папа Либерий. На следващата година мнозинството от събралите се в Селевкия под ръководството на Василий Анкирски и Григорий Лаодикийски приемат това вероизповедание, но императорът вече определено клони към омоусианите и всички водачи на омиусияните са заточени в 360 г.
След издигането на Валент омиусияните реорганизират силите си. Техни представители се събират веднъж в Лампсак през 365 г. и два пъти в Антиохия – 367, 378 г. и приемайки същото вероизповедание. След Лампсак е постигнат неочакван успех, когато представителите – Евстатий Севастийски, Силван Тарсийски и Теофил Кастабалийски, при посещение в Рим потвърждават предаността си към Никейския символ и са признати от папа Либерий за православни.
Предвиждайки възможното преминаване на омиусияните към православието, Съборът в Александрия, под председателство на св. Атанасий, формулира предварителните условия за тяхното приемане, определяйки че дори тези, които говорят за три ипостаси се приемат за православни при условие, че изрично приемат единосъщието на Сина и Светия Дух. Разграничавайки се от латинското богословие, в което има само една дума за понятията същност и материя – думата substantia, отците на Събора дават разликата между същност и ипостас и така от една страна улесняват приближаването на омиусияните, но от друга го правят по-трудно като включват  и единосъщието на Светия Дух. По този начин, въпреки че омиусияните са готови да приемат понятието единосъщен за Сина те не искат дори да чуят същото и за Светия Дух. Ето защо природата на Светия Дух е отличителен белег в богословието на полуарианите, които заради това са наречени пневматомахи. Останките от голямата партия на омиусияните са разположени главно в териториите на Пропонтис. Те се споменават и с името македониани, от Македоний, въпреки че той не е техен водач, но като бивш архиепископ на столицата е много добре известен. След неговото заточение в 360 г. мястото му е заето от Евдокий – краен арианин.
Св. Василий Велики поставя условията на друга основа и започва трудна борба да убеди Рим да ги приеме. Скоро след възстановяването на преките контакти с Рим той получава чрез св. Атанасий текста на решението на Римския събор от началото на 372 г. , който също признава единосъщието на Светия Дух и не оставя място за успоредната употреба на термина “три ипостаси”, а следователно и за помиряване. След безплодна размяна на писма и документи между св. Василий и Запада, в писмото отговарящо на синодален документ на православната партия на малоазийците за пръв път се правят отстъпки пред настояването на св. Василий и се приема да не се използува думата субстанция като синоним на същност, като в същото време отхвърля термина “три ипостаси”, така че гореспоменатите епископи с водачи св. Млетий Антиохийски, Евсевий Самосадски и св. Василий трябва да се смятат за православни.
Предложението за по-умерени условия за приемането идва от готовността на св. Василий да направи отстъпки, които не биха навредили на душите на слабите. Такъв въпрос е охарактеризирането на ипостаста на Светия Дух. Ако той е искал да подставя пречки пред единството, би настоявал за неговия единосъщен характер, защото тези, които приемат единосъщието на Сина, според Никейския символ и предвечното съществуване на Светия Дух са православни. Затова той не назовава Светия Дух единосъщен, а подобен.
Странното е това, че Западът не приема такова уреждане, въпреки че вече са признали за православен Евстатий Севастийски, който в този период е главният представител на пневматомахите и е в спор със св. Василий по този въпрос. Накрая Западът признава тази доста осакатена догматическа позиция, но отказва да осъди водачите на опозицията. Най-лошото е, че на събор е взето печалното решение, възпрепятстващо общението с епископи, които са прехвърлени от друг диоцез и се изисква от всяко такова лице да се върне в първоначалната си епархия, а ако тя е заета от друг епископ, то трябва да служи под негово ръководство до смъртта му. За Изтока тази част от решението е пълна с ирония, защото изисква от православния св. Мелетий да напусне Антиохия, за да освободи този диоцез за савелианина Павлин и да се върне в старата си епархия в Севастия, където да служи под ръководството на пневматомаха Евстатий.
Св. Василий няма съмнения за личното съществуване и божествеността на Светия Дух. Св. Атанасий одобрява това предпазливо отношение – “икономия” , както го характеризира – докато св. Григорий Богослов го оправдава като целесъобразно без да крие, че е малко обезпокоен, искайки по-смело изразяване на божествеността на Светия Дух. Въпреки това  Вторият Вселенски Събор, който се събира след смъртта на св. Василий и  е председателстван от св. Григорий, следва линията на св. Василий. Събралите се епископи осъждат пневматомахите пряко чрез първо правило, а непряко като въвеждат във вероизповеданието изрази, които подчертават божествеността и единосъщието на Светия Дух без да го наричат божествен  или единосъщен, за да избегнат възражения. Те го наричат αγιον, κΰριον,  ζωοποιον , наблягайки на неговата специфичност и в същото време го характеризират като поклоняем и славен наравно с Отец и Син, загатвайки Неговото единосъщие. Молитвите в деня на Петдесетница отразяват учението на св. Василий за Светия Дух, докато песнопенията отразяват учението на св. Гриторий.
Арианите, както и монархианите и по-специално савелианите са склонни да обсъждат термина “единосъщен”, както и израза “от същността на Отец” ако са придружени с отричане на израза “три ипостаси”. Разбира се ние не трябва да очакваме, че някоя монархианска тенденция би оцеляла на Запад поради факта, че латинската дума използувана в богословието за понятията същност и ипостас е една -  субстанция и факта, че двете понятия са разглеждани като едно, така че за тях не е възможно да говорят за три субстанции или ипостаси защото това би означавало да се говори за три същности и вследствие за три божества. На Изток езикът е по-богат и има различни думи за всяко от понятията. Много от тези, които отричат до края съществуването на три ипостаси в Бога, поради някаква причина са смятани за монархиани.
Пръв между тези, които отричат това е Маркел Анкирски, един от най-ревностните поддръжници на Никейската догма, заради използуването на термина “омоусион”. Той разкрива много рано, че смята този термин за монархиански, настоявайки за абсолютното единство на Бога и отхвърля дори мисълта за независимото съществуване на Логоса и на Светия Дух като ипостаси или дори като лица. Когато говори за Троицата, той я разбира като описание на процеса на спасение – като  Троица, докато за времето преди сътворението той приема монада. Той твърди, че щом Логосът произлиза от Отец и идва към нас, а Светия Дух изхожда от Отец, тогава е ясно, че има първична монада прераснала в Троица, но не приема разделението. Арианите бързо разбират насоките на неговото учение, което въпреки че е вдъхновено от вярванията на древните апологети относно развиващата се същност на Логоса, първоначално загатва, а по-късно ясно изразява склонност към учението на Савелий за Монадата, което е представено по няколко начина. Поради тази причина той е осъден още в 336 г. на събора в Константинопол. По-късно и православните разбират неговото направление, но тъй като са свързани в обща битка срещу арианите не желаят да огорчат своя съюзник в борбата. Когато около 370 г. Епифаний пита св. Атанасий за неговото мнение за Маркел, старият водач се ограничава с многозначителна усмивка, докато представителите на Запада дори не се усмихват. Но те неколкократно го оправдават и на практика не допускат неговото осъждане до последно. Неговият ученик Фотий, епископ на Сирмиум, който още повече се доближава към савелианството, приспособява термина Λογοπάτωρ по подобие наΥίοπάτωρ  на  Савелий. Арианите веднага го забелязват и го осъждат през 344 г., под името Скотий. Православните също не се забавят. Те го осъждат на Събора в Медиолан през 347 година.
Заради симпатията, която Западът храни към Маркел влиянието му остава силно дълго време. Св. Василий Велики, както става ясно от писмата му, е особено огорчен, че епархията на родния му град Неокесаря Понтийска е заета от неговия роднина Атарвий, който следва неблагочестиви учения, каквито само Либиан Савелий и Галатиан Маркел се осмеляват да преподават. Изглежда, че епископ Атанасий Анкирски, с когото св. Василий също кореспондира, е последовател на Маркел. Архиепископът на Кесария взима мерки последователните на Маркел да бъдат приемани в общение само ако анатемосат неговото учение, но среща неочаквани препятствия.
Всъщност Александрия не иска да се откаже напълно от тях. Вълнение предизвиква фактът, че дори епископи заточени от Египет в Диокесарея Палестинска по времето на Валент приемат в общение последователите на Маркел без необходимото условие за анатема. Очевидно е, че Петър Александрийски ги подкрепя.
Монархианството намира силна поддръжка в Антиохия в лицето на Павлин, когото Луцифер Каглиалиски ръкополага за епископ на православната партия в града. Споразумението, което св. Атанасий предлага на събора в Александрия в 362 г. цели обединението на омиусияните с православните, но не донася преки резултати заради горещата подкрепа, която Павлин получава от Запад и заради позицията му. Тъй като Рим и Александрия настояват за признаването на Павлин, представляващ малка общност, вместо Мелетий, който представлява мнозинството православни, разколът в редовете на православието продължава десетилетия. Петър, помощник на  св. Атанасий през последните години на живота му и след това негов приемник нанася сериозна  вреда на единството на православието с безплодното си становище по този въпрос.
Павлин трябва да е бил енергичен и крайно упорит водач. Привърженик на монархианството, като учителят си Евстатий Антиохийски, той с покровителството на Рим и Александрия признава общността на Маркел в Анкира. Към края на управлението на Валент генерал Терентий е готов да назначи Павлин за каноничен архиепископ на Антиохия, опитвайки се да помири императора на Изток с Рим. Приятелство на св. Василий с генерала възпрепятства това. В писмо св. Василий учи Терентий, че всички, които твърдят че ипостасите на Отец, Син и Светия Дух са една, дори ако ясно учат за разликата в техните лица, са като Савелий, който твърди, че Бог, един по ипостас, се намира в различни лица според обстоятелствата и нуждата.
Скоро след смъртта на Валент, презвитер Флавиан Антиохийски пита Павлин пред генерал Сапор дали наистина приема общението с Дамас, опитвайки се ясно да докаже отношението между техните доктрини, защото Дамас приема единосъщието на Троицата, като ясно изповядва три ипостаси, докато Павлин напротив – отрича троичността на ипостасите.
Не е напълно сигурно, че Рим по това време вече е приел троичността на ипостасите. Показателно е, че този който настоява за отхвърлянето на троичността на ипостасите е приемникът на св.Атанасий, Петър Александрийски, който отстъпва от позицията му, декларирана на Събора от 362 г., макар че Западът приема мълчаливо възгледите на св. Василий на поредица събори по времето на папа Дамас. Съборът, който е най-близо до възгледите на св. Василий е свикан в началото на 380 г. Освен арианите и македонианите, той осъжда савелияните, маркелианите и аполинаристите. Възможно е Теодорит да е разчитал на такова развитие, поради гореспоменатите думи на Флавиан.
Според историците, когато Мелетий се връща от заточение предлага на Павлин решение, съгласно което всеки ще задържи общността си, а след смъртта на единия, другият ще стане единствен архиепископ. И двамата се съгласяват. Освен това шестимата най-бележити презвитери на града обещават под клетва да не провеждат избор след смъртта на първия. Няколко от последователите на Луцифер не са съгласни с това. Очевидно те са свързани с Евагрий, който по късно замества Павлин. Виждаме, че  през  381 г., след смъртта на Мелетий един от шестимата презвитери, Флавиан, е избран за негов приемник, но не можем да твърдим, че той е престъпил клетвата си, тъй като е възможно тя да не е била давана. Презвитерите обещават само да съдействат за единството на Антиохийската Църква. По всяка вероятност Евагрий, който наскоро пристига от Запад,  не е приема това споразумение.
Ладокийският епископ Аполинарий е високо ценен от Отците заради неговата преданост към Никейския символ и съпротивата му на антихристиянската политика на Юлиян. Ето защо, както става и с Маркел, те не искат да критикуват неговия подход към христологичния проблем. Св. Григорий Богослов го смята за един от своите учители и нарича техния спор “ζυγομαχία άδελφων” , битка между братя.
Мнението на св. Василий за него също е изключително, докато Евстатий Севастийски в широко разпространено писмо отбелязва, че си кореспондира с него и той споделя неговите възгледи. Евстатий и неговите приятели изглежда пренебрегват мнението на Аполинарий, тъй като текстът, който разпространяват показва отклонение в савелианство, което нито Аполинарий представя, нито св. Василий споделя. Проблемът възниква много по-рано, около 360 г., когато Александрийският събор от 362 г. го атакува без да го споменава. Аполинарий, страхувайки се от последствията на решенията на Събора запазва мълчание за десетилетие. При посещение в Антиохия през 373 г. той изнеся богословски лекции, които показват, че въпреки, че дотогава е в полето на православието и по-специално в групата на св. Мелетий и св. Василий, той изразява христология, неприемлива за тях. Влияейки се от принципа, че “ δυο τέλεια έν γενέσθαι ου δυναται”, две цели части не правят една, той представя Иисус Христос като личност, която произхожда от Логоса и има човешка плът без човешки ум. Човешкият елемент е проста безформена материя, която Логосът оформя в личност, както твърди Аполинарий.                                 .
Скоро след 375 г. Аполинарий се опитва да организира отделна църква, като първо поставя Виталий за епископ в Антиохия. Виталий отпътува за Рим, където изповядва своята вяра пред папа Дамас и получава документ, че е православен и препоръка до Павлин, с предложение за преговори по административни въпроси. Скоро след това Дамас е информиран от св. Василий съвсем точно за Аполинарий и изпраща друго писмо до Павлин, в което препоръчва Виталий да бъде накаран да подпише в допълнение към Никейския символ изявление, че Синът на Бога е имал човешко тяло, човешка душа и човешки дух, а не само божествения Логос вместо човешки дух. Виталий не приема да подпише, след което Павлин прекъсва връзките си с него. Виталий обаче вече се е възползвал от предишната препоръка.
Дори през 379 г. има неяснота относно възгледите на Рим. Според свидетелството на Теодорит, когато генерал Сапор отива в Антиохия да приложи указа на Теодосий за православната вяра, Павлин, както и Аполинарий твърдят, че принадлежат към партията на папа Дамас. Съборът в Антиохия в 379 г. под председателство на св. Мелетий, както и Вторият Вселенски събор осъждат ереста на Аполинарий.
Главната характеристика на учението на арианите е голямата разлика между природите на Отца и на Сина. Следвайки библейското представяне на Бог като създател, което със сигурност е и платонова и аристотелова представа, Арий и неговите последователи представят Отец като несътворен, а Синът, Исус Христос, като сътворен от нищо. От една страна те ефективно защитават единството на Създателя от външни и вътрешни връзки, докато от друга изцяло отричат божествеността на втория. По късно се забелязват изменения в терминологията и в интерпретацията й, което се дължи на различния произход на арианските водачи – някои идват от оригенистката школа, а други от школата на Лукиан. Първите изхождайки от принципа на субординация не отричат личността, докато вторите, изхождайки от принципа на нелично съществуване на Словото Божие, проповядват идеята за пълната разлика между двете. При уточняването на детайлите от това учение е изработена серия от термини, с корен ομο:  омоусиосомиусос, омиос, аномиос.  
Към края на управлението на Констанций партията на крайните ариани е представена от Аеций, който отначало е миньор, след това лекар, по-късно учител и накрая свещеник. Той оставя възгледа за сътворяването и приема идеята за раждане, въвеждайки относителни термини дори в заглавието на творбата си “Съчинение за несътворения Бог и за сътворения” без да отнася раждането в първичното отношение на Сина към Отец. Аргументацията на неговия ученик Евномий показва, че терминологията му е насочена към запазване на различието на Син и Отец. Той смята, че несътвореността е същностният елемент на Бога, така че който знае, че Бог е несътворен, знае всичко за Бога. Следователно той знае всичко, което Бог знае за Себе Си.
Амонеаните по-често са наричани евномиани по името на богослова Евномий докато в Константинопол са по-познати като евдоксиани по името на архиепископа Евдоксий (360-370 г.), който наследява Македоний. Всички учители на амонеяните имат изключителна сила на речта и ефективно използват аргументацията чрез логика и “изкуството на красноречието”. Свидетелство на св. Григорий Нисийски ни показва други точки от тяхното учение – поне едно “тайнство” – но изглежда, че Отците не обръщат особено внимание на това.
Св. Василий в писмата си до Запада, споменати по-горе, дава имената на главните представители на ересите по негово време, но не споменава Евномий и евномианите. Това се дължи на факта, че в тези писма споменава еретиците, произлезли от православието. Той осъзнава опасността от Евномий и поради тази причина упорито се бори с неговото учение. Следват го и другите двама кападокийци, както и св. Йоан Златоуст. Техните писания срещу Евномий и амонеите са част от най-ценната  колекция от антиеретическа литература.
Вторият Вселенски събор нанася тежък удар на тези ереси и въпреки, че не изчезват веднага, те се провалят в опита си за оцеляване.