Възможен ли е «истинно-православен» икуменизъм?

Възможен ли е «истинно-православен» икуменизъм?

Но думата ви да бъде: да, да; не, не;
а каквото е повече от това, то е от лукавия.
(Мат. 5:37)
Встъпление
През последните години се случват много важни неща в нашия църковен живот. За нас, живеещите в Русия, тези промени идват от две посоки: първо, от това, което узнаваме за днешните събития и второ – от откриващото се пред нас минало. И за този, който не е живял зад «желязната завеса», в условията на всеобща дезинформация, му е много трудно да ни разбере. До не много отдавна, за човека, който чувстваше лъжата на безбожието, често единствен източник на сведения за християнското учение бяха редките цитати в произведенията на руските класици — у Толстой, Достоевски и пр. — и атеистическата литература! Там, макар и подложени на «научната критика», имаше цитати от Евангелието. В писмата на епископ Григорий (Граббе)[1] е описан подобен случай: Владиката пише за един юноша от Съветския Съюз, който приемайки вярата в сърцето си, с големи усилия съставил от отделни парчета в класическата литература текста на молитвата «Отче наш».
Така, макар че минаха повече от 10 години, откакто се откри достъп до информация, твърде много неща трябва да се усвоят и осмислят. Като мозайка се оформя нашият мироглед, погледът ни към древната и съвременната църковна история: през цялото време се добавя тук или там по някое парченце. Ето, ние постепенно научаваме и историята гръцките старостилци.
Само преди няколко години на автора на тези редове му се струваше, че прискърбното разделение сред гръцките старостилци е предизвикано по-скоро от външни, отколкото от вероучителни причини. Ние бяхме толкова благодарни на Синода на противостоящите на Митрополит Киприян за документалните филми, изобличаващи икуменизма, показващи ясно за всеки, който не иска да бъде сляп, че у «православните» икуменисти е останала само видимата обвивка на православната обредност при пълно вътрешно изменение.
Вярно, в текстовете на коментарите имаше някои «грапавини» от сорта на патетични заявления: ето ново, поредно, още по-дълбоко падение на «православните икуменисти»... Но нали няма никакви индикации за това, че след предшестващото «падение» е имало изправяне — а падналият, който не става не може да падне отново... Но това ни се струваше стилистична несъобразност, която можеше да се припише на особености в превода...
Уви, сега се налага да променим становището си. Мина време, и запознавайки се с еклезиологическото учение на Митр. Киприян, е невъзможно да го считаме за отговарящо във всичко на учението на светите Отци. През 1994 г. бяха издадени «Еклезиологическите тезиси, или Изложение на учението за Църквата за православните, противостоящи на икуменическата ерес», а сравнително неотдавна стана известен докладът на Митр. Киприян, прочетен на 23.02/08.03.1998 г. на 6-то Събрание за просвещение на православните Ереста на икуменизма и светоотеческата позиция на православните. Четенето на този доклад съставлява значителна част от поредния антиикуменически филм, и в този вид широко се разпространява в православния свят. Трябва да кажем, че учението на Митр. Киприян намира все повече поддръжници
В какво се състои неговата същност? Признавайки апостасийното «официално православие» за еретическо, Владика Киприян в същото време го счита за Църквата — по-точно, за някаква «заболяла част» на Църквата. Т.е. Църквата, съгласно това учение, е разделена на «здрава» не-еретическа и «нездрава» еретическа част, които заедно съставляват единство. Това и отличава киприяновата еклезиология от «класическата» идеология на икуменизма: в нея не разсъждават за «заболяването» на разни части на «разделената църква». Втората съществена черта: очакване на «обединителен Събор», включващ задължително и съхранилите верността към Православието, и еретиците. Още една особеност на това учение: «обикновените» икуменисти открито пренебрегват св. Отци, не вярват в тяхната боговдъхновеност, приравняват мненията им към другите човешки мнения. Писанията на Митр. Киприян пък са изпъстрени с позовавания и цитати от св. Отци. Своето учение той обосновава именно на техния авторитет.
* * *
Нашето време, макар да има аналогии в миналото, е безпрецедентно по мащабите на духовните бедствия, допуснати заради нашата гордост. В древност, св. Антоний Велики във видение съзира разпрострените над целия свят безбройни мрежи на дявола. След столетия, и св. Игнатий Брянчанинов пише:
«Мрежите на дявола се умножиха в сравнение с времената на първоначалната Църква Христова, умножиха се до безкрай. Умножиха се книгите, съдържащи лъжеучения; умножиха се умовете, съдържащи и проповядващи на други лъжеучения; намаляха, намаляха до крайност последователите на светата Истина; усили се уважението към естествените добродетели, достъпни за иудеите и езичниците; появи се уважение към открито езически добродетели, противни на самата природа, която гледа на тях като на зло; умали се понятието за християнските добродетели....»[2].
Какво да кажем за нашето време? Като че ли ние преминахме в друга област на математиката: ако светителят говори за «умножаване» на лъжеученията, съставляващи макар и голямо, но все пак ограничено множество, то сега като че ли те се «интегрират», образувайки непрекъснат континуум на лъжата, окръжаващ и изтласкващ Истината. Ето горчивите апокалиптически води, които се стремят да размият основното свойство на Истината - определеността. Глобалността на съвременното отстъпление, което всъщност води към безбожие, прекрасно описва Александър Каломирос:
«До настъпването на нашия достоен за удивление век, православните вярвали в Православието, инославните — в своята ерес, безбожниците — в своя атеизъм; и всеки се стремял да убеди другия, че притежава истината! Хората вярвали в истината и се борили за нея — даже този, който не познавал Истината. Страшното отстъпление на сегашната епоха се дължи не на това, че нашият свят се напълни с еретици и безбожници, които, колкото и да са на брой, могат само да укрепят вярата на благочестивите хора. Отстъплението се корени в това, че днес хората престанаха да вярват в Истината, престанаха да вярват, че Истината съществува и че си струва да се полага усилие в борбата за Нея. Еретикът, убеден в своята ерес, днес стана вече рядкост; също така и безбожниците-идеалисти, убедени в своя атеизъм са благословено явление за нашата епоха, макар това да звучи странно. Съвременните хора загубиха всяко убеждение в каквото и да е. За тях всичко е относително, всичко е поставено под съмнение и е неопределено. За тях няма нищо, за което би си струвало да се борят, да защитават, освен собственото им благополучие в този преходен живот. В подобен свят безбожникът или убеденият еретик са буквално остров на живота сред океана на смъртта, защото неговата убеденост свидетелства за стремеж към истината, и макар тази убеденост да е неразумна, неясна и страстна, тя, въпреки това, показва, че още не са изгорели всички мостове, свързващи душата с Бога, Който и е самата Истина, макар тези хора да не знаят и да не признават това».
«Православните» църкви, стоящи на позициите на икуменизма и суперикуменизма, съзнателно поставиха своите организации наравно със сектантите, мюсюлманите, талмудическите иудаисти, езичниците, сатанистите и атеистите, утвърждавайки ценността и на техния «духовен опит». Цялата система на бившите Поместни Църкви в 20 век затъна в бездната на това прераждане, за което терминът «икуменизъм» вече не е изчерпателен. Следвайки отстъпническата йерархия, погиват хиляди и хиляди от «тия малките» — простите вярващи. Тази картина е ужасна сама по себе си, но нейните последици са трагични и за тези, които ценят истинската вяра и разбират пагубността на отстъпленията от нея: различните мнения за това, какво представлява апостасийната «православна» общност, разделят ревнителите, раздробяват и отслабват тяхното противопоставяне на лъжата, могат да породят нови ереси. Именно този въпрос раздели през 1937 г. гръцкото старостилно движение — именно тогава, когато то бе на границата на победата над обновленческия разкол. Затова е разбираемо желанието да се формулира православна, действително светоотеческа позиция по този въпрос. Постига ли теорията на Митр. Киприян тази цел? И ако не, то какъв трябва да бъде правилният отговор на православните на предизвикателството на времето? 
* * *
Богословие на Лаодикийската Църква

И на ангела на лаодикийската църква напиши: тъй казва Амин, верният и истински свидетел, началото на Божието създание:
зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше
студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си.
(Откр. 3: 14–16).
Идолопоклонството и всеки вид открито отхвърляне на Бога може да се уподоби на явна отрова; от нея всеки може де се предпази.. Ереста може да се оприличи на храна, която има прекрасен вид, но е поръсена с отрова: от тази отрова е вече трудно да се предпазиш, както защото отровата е замаскирана, така и затова, че прекрасният вид и благоухание на храната възбужда в човека естественото му желание да се насити и наслади на храната. Ереста винаги се съпътства от лицемерие и притворство; тя е многословна и красноречива, изобилства от човешка ученост и затова лесно привлича към себе си хората и ги води към погибел; несравнено повече хора са уловени във вечната смърт посредством ерес, отколкото посредством пряко отречение от Христа.
Св. Игнатий Брянчанинов, За ересите и разколите
Нашият век даде примери на най-полярни състояния на човешкия дух. Никога досега в човешката история атеизмът със своята адска студенина не е обхващал такива огромни маси. Но и пламъкът на православната вяра за цялата история на християнството не е дал толкова изповедници и новомъченици, колкото даде Русия през ХХ век. Но нашето време породи още един непознат духовен феномен, стоящ еднакво далеч и от неверието, и от всяка, не само православна, вяра: апостасийното всесмесване. И, както ни говори Писанието, то е «топло», не студено и не горещо и е особено мерзко пред Бога (Откр. 3, 16).
За борба с Истината врагът на човешкия род още от момента на изкушението на нашите прародители употребява едно страшно оръжие: демагогията. Тя се състои в подмяна на понятията и във възбуждане чрез слово — най-висшия дар Божи за човека — на страстно състояние, свойствено на безсловесните твари. Действително, как близки по съзвучие са истинните Божии слова «да не вкусваш от едно дърво», и словата на лукавия във въпроса на змията «да не вкусваш от нито едно дърво»? Влизайки в човешкото съзнание, лъжливите слова затъмняват ума и въздействат на сърцето - източникът на нашите помисли. Случва се нещо противоположно на известния принцип в политиката: не «разделяй и владей» — а «смесвай и владей». Еклезиологията на «болните» и «здрави» части на Църквата е основана, от наша гледна точка, именно на демагогското смесване и подмяна на едни понятия с други. Ще се опитаме да анализираме тези понятийни, семантични «размивания», които довеждат до толкова плачевни резултати. Ще разгледаме като пример споменатия доклад Ереста на икуменизма и светоотеческата позиция на православните.
Докладът се състои от две равни по обем части: А. Каноничност на антиикуменизма и Б. Правилните предели на антиикуменизма. Предварително просим снизходителността и вниманието на уважаемите читатели за подробността, и понякога дословността на нашия анализ. Това е необходимо защото в анализираната еклезиология, както се казва, няма живо място, всички понятия са «изместени», понякога повече, понякога по-малко. И ако характерна черта на Православието е определеността, точността и яснотата, то анализираното учение е изпълнено с неопределеност.
* * *
Първата част на доклада започва с встъпителен раздел «Най-ревностната част на Църквата». Още тя задава тона на цялата останала работа и проявява основните изопачения, водещи до парадоксалните изводи на киприяновата еклезиология. Тук накратко се разказва историята за подписаното от св. Григорий Назиански полу-арианско изповедание, което предизвикало смут в неговата Църква. Но благодарение усилията, в частност, на своя син, бъдещия св. Григорий Богослов, бащата, тогава вече на преклонна възраст, разбрал грешката си и бил постигнат църковен мир. Митр. Киприян цитира св. Григорий Богослов: «...Разномислещите, доколкото е възможно, ще приемаме и лекуваме като язва на истината; от неизцелимо страдащите ще се отстраняваме, за да не се заразим сами от тяхната болест, преди да успеем да ги оздравим». Въз основа на тази история се правят следните изводи:
1.   Благочестивият вярващ народ от древност е бил много чувствителен по въпросите на вярата. Св. Григорий го нарича «най-ревностната част на Църквата». Вярващият народ никога не се е колебал да се разграничава от пастири, макар и много добродетелни, ако те не са «правоправещи словото на Истината».
2.   Това разграничаване се извършвало, за да не се заразят благочестивите с болестта, т.е. с еретическите мнения на заблуждаващите се.
3.   Инославните се разделят на такива, които се поддават на лечение, и такива, които са неизлечимо болни; първите ще «приемаме и лекуваме», а от другите ще се «отстраняваме».
По-горе, описвайки отделението на паството от Григорий Назиански, Митр. Киприян пише: «Те прекъснали общение с него; с други думи, те се “оградили” от него».
Тези изводи, както виждаме, започват с комплимента към «вярващия народ», на който се позовава Митр. Киприян Историята говори, че далеч не винаги «вярващият народ» е оправдавал словата на св. Григорий. Множеството от «прости вярващи» през всички времена се е увличало в ереси и разколи. А в днешно време абсолютното мнозинство «православни» последва отстъпническия епископат на «осветскостеното православие». Но от гледна точка на риторическото изкуство такова начало психологически е много правилно: то отваря вниманието на слушателите и снема критичността на възприятията. А се набляга на фразите за «ограждане» и «разграничаване» при съприкосновението на Църквата с ереста. От зрителното поле се изважда основната, онтологическа причина за изтръгването на ереста и нейните носители – еретиците: принадлежността към ереста означава органическа принадлежност към друго тяло, различно от Тялото Христово. Защото в съответствие с учението на Църквата за сама себе си като Едно Тяло Христово, обединяващо всички в едната истинска вяра, чрез приемане на Словото Божие, тя естествено отхвърля от себе си, онези, които имат друга вяра. Така и тялото на живото същество, самото битие на което се определя от неговия генетичен код — тайнственото «слово» Божие — отхвърля чуждия орган, имащ в своята основа друго «слово».
При Митр. Киприян виждаме само вторичния «педагогически» аспект: «разграничаване», «ограждане» за пресичане на съблазънта. Такива неясни формулировки водят до извращаване на православния възглед за Църквата, прикривайки пълната несъвместимост между еретическото общество и Църквата. Да се «огражда» може в различни случаи без да се раздира при това църковното единство. На монасите, например, се предписва «ограждане» и «разграничаване» от лица от противоположния пол, но нищо не препятства «разделените» да се намират в едната Църква.
В историята с Григорий Назиански докладчикът не говори за това, че основа на постигнатия църковен мир било изправлението на светителя на неговото погрешно съждение, но се изразява двусмислено: «В края на краищата, св. Григорий Богослов успял, с Божия помощ, да примири монашестващите и духовенството със своя епископ-баща. Плод на достигнатото примирение станало неговото първо слово, наречено “За мира”». Напълно е възможно човек да си помисли, че мирът е бил постигнат без светителят да остави своето погрешно мнение!
По-нататък. Да обърнем внимание на третия извод. От историята с частното и поправено погрешно мнение на православен (даже свят) епископ се прави заключение по отношение на инославните, което название, както е известно, е вежлива форма на наименование на еретиците. Ако Григорий Богослов говори за лечение на разномислещите — т. е. на православни, по немощ увлекли се в погрешни мнения, което и представлява дълг на православния пастир, то Митр. Киприян пренася пастирската грижа към еретиците! Тук се срещаме с най-важното за киприянитската еклезиология смесване: на грешащи в своите съждения православни и еретиците. Тук е коренът на неговото «учение». Митр. Киприян не различава в особена категория тези, които бидейки православни, имат по някаква причина в своите съждения отклонения от истината. Митр. Киприян не различава нито тях, нито, както ще видим по-нататък, съгрешаващите нравствено, от еретиците. Всички тях той отнася към категорията на «болните», но намиращи се вътре в Църквата.  
* * *
По-нататък Митр. Киприян разпростира това смесване и спрямо апостасийния икуменизъм:
«В наши дни пред нас стои вече в световен мащаб нова заплаха: ереста на икуменизма и приемането на новия календар.
У нас има пастири, и даже патриарси, които вече по убеждение и съборно потвърждават и проповядват еретически мнения. Но паството още не е осъзнало напълно, че по такъв начин се подлага на опасност вярата и спасението.
След 1920 г., и особено след 1924 г., пред ревнителите на благочестието стои двойна задача: правилно да изразят отношение на Вяра и отношение на Любовкъм икуменистите и обновленците.
Богословското обосноваване на това двойно отношение не веднъж е било подлагано на изпитание и, за съжаление, разделя антиикуменистите, придържащи се към светоотеческия църковен календар.
Макар всички да са съгласни, че не трябва да има абсолютно никакво църковно общение с икуменистите, все пак няма съгласие по повод църковната оценка на тези, още не осъдени обновленци и произтичащия оттук правилен пастирски подход към тях.
Това разногласие налага на умерените антиикуменисти, в случая на нашия Св. Синод, да се борим на два фронта:
На единия фронт ние противостоим на икуменизма и едновременно полагаме усилия да убедим добронамерените наши братя, [тук и насетне подчертаванията се мои. — И. В.] придържащи се към Новия Стил, да действат с цялата отговорност и да изпълнят своя дълг пред лицето на заплахата за нашата Вяра;
На другия фронт ние се сблъскваме с отклоненията вътре в Православието и полагаме усилия да съхраним здравите еклезиологически принципи и правилните богословски предпоставки в борбата с икуменизма, за да не допуснем появата на нововъведения в самата ни борба с нововъведенията...»
Ще се опитаме да анализираме тези програмни утвърждения. И така,
1. «Новата заплаха: ереста на икуменизма и приемането на новия календар». Съвременното състояние на «официалното православие» обикновено се наричаапостасия, отстъпление. Този термин, указващ не само явление, но и процес, добре описва действителността: отстъпвайки, напускайки дадено място, човек не може да остава в него - напускайки Църквата, не можеш да пребиваваш в нея. Проявите на апостасията са безчислено множество, защото «напускат», отстъпват всички части на тялото. Но за разлика от «обикновеното» отстъпление в неверие или някаква частна ерес, при апостасията остава външната страна, призрак на православната Църква, «каноничност» в пълнота, съхранение на обряда и даже — на догматите! Съвременния икуменизъм, бидейки по-лукав от всяка ерес и справедливо наричан «свръх-ерес», не изисква пряк отказ от системата на вероучението: само допусни — разбира се, от любов! — че и другите също са «добронамерени наши братя ».
Ако погледнем на промените в положението на бившите Поместни Църкви по отделно, виждаме частни трансформации. Всеки, знаещ дори малко съвременната църковна история, разбира, че в различните православни Църкви тези процеси не са вървели синхронно. В Русия те отначало се изразили в напълно разюзданото обновленчество, включващо и календарната новост, а от 1927 г. — в това, което обикновено наричаме «сергианство», и което като че ли в най-голяма степен проявява цялото многообразие на апостасията.
Затова в приведените думи на Митр. Киприян всичко е неправда: не може да се нарича «заплаха» това, което се осъществява явно вече почти столетие. Не наричаме «заплаха от пожар» догарящото пепелище. Още по-неуместно е определението «нова». Освен това, процесът на апостасията не се свежда нито до новия календар, нито даже до икуменизма. Икуменизмът в последните години премина, както вече споменахме и ще сме принудени да повтаряме и по-нататък, в суперикуменизма на ню-ейдж, «съединяващ» всичко: и религиозните вярвания, и самия атеизъм. За Гръцката Църква календарната реформа станала начало на срутването в апостасията. И при цялата важност на църковния календар сам по себе си за каноничния живот на Църквата, реформата (което е и известно на Митр. Киприян) имала несравнимо по-значителна цел: съединение с инославните във вероизповедния и литургическия живот, което води до проблем в областта надогматикатаАко по икономия са възможни ситуации на временно приемане в Православната Църква на тези, които служат не по юлианския календар (примери за това има в историята на РПЦЗ, което служи за предмет на нападки от страна на тези, които са твърде «зациклени» в самия проблем на календара), то в догматите икономия е невъзможна.
2. По-нататък Митр. Киприян заявява: «У нас има пастири, и даже патриарси, които вече по убеждение и съборно потвърждават и проповядват еретически мнения». Къде е това — у нас? Тук се твърди, че еретиците са наши! Обърнете внимание на изтънчения израз: не еретици, а проповядващи «еретически мнения». В контекста на разказаната по-горе история за Григорий Назиански тази формулировка предизвиква в умовете на слушателите смесване образа на православния (даже светец), но паднал в частно заблуждение, с напълно предалите вярата Христова «пастири» и «патриарси»! А Митр. Киприян прекрасно знае, че да се проповядва ерес по убеждение, съборно — това означава напълно отпадане от Църквата. Православните са длъжни също така напълно да се отделят от такива «пастири», по-точно, «вълци в овчи кожи». Не само, както по-горе казахме, поради страх от «зараза», като от «болни», но като от намиращи се вън от живото Тяло на Живия Бог — т. е. във вечната смърт. По-нататък: «Но паството още не е осъзнало напълно, че по такъв начин се подлага на опасност вярата и спасението». Отново възниква въпросът: чие паство? Ако е паството на «нашите пастири и патриарси» от «осветскостеното православие», — като отделено от Църквата заедно със своята супер-еретическа йерархия, то не може да бъде обект на пастирство от страна на православните. Хората от това паство като еретици, езичници или невярващи могат да бъдат обект на мисионерската, но не и на пастирската дейност. Ако Митр. Киприян говори за истинно-православното паство, разбира се, необходимо е то всячески да се предпазва от опасностите на съвременните съблазни, сред които криптоикуменическата еклезиология е твърде важна.
3. Както вече видяхме и ще видим по-нататък, Митр. Киприян се опитва да доказва възгледите си с исторически аналогии. Но защо ли две хилядолетния опит на Християнската Църква, чийто живот преминава в борба със всевъзможни ереси и отстъпления, се оказва недостатъчен, за да се намери решение на въпроса за «отношение на Вяра и отношение на Любов към икуменистите и обновленците». Самата постановка на въпроса, при която Вярата се отделя от Любовта (и всъщност й се противопоставя), е възможна само при дълбоко увреждане на православния мироглед. Такова разделение на една по същност добродетел е най-характерната черта на икуменическия мироглед. Съотношението на вярата и любовта — истинските, евангелските — св. Игнатий Богоносец изразява така: «Вярата — това е плътта на Господа, а любовта — Неговата кръв»[3]. Друго определение — вярата е знамение (признак) на любовта. Даже на обикновено човешко ниво любовта и вярата в този, когото обичаш, са неразделни. Истинската вяра, както и всяка отделна духовна добродетел, намира своята пълнота в любовта — в техния Божествен съюз.
Любовта, Която е Бог, единна в своя стремеж да съедини цялото творение в Себе Си, се проявява по различен начин. Тези, които вече са съединени с Нея чрез вярата, Тя с устата на Апостола призовава към запазване на единството: ... моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов и залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира. Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас. (Еф. 4:1–6). Тези пък, които още се намират в незнание на Истината, Духът призовава: пристъпете към Него и се просветете... вкусете и вижте колко е благ Господ (Пс. 33: 6, 9). И накрая, тези, които са вкусили и са се просветили, но са отхвърлили Живота и Светлината, тази Любов предупреждава за тяхното гибелно състояние: ония, които веднъж са се просветили, вкусили са от небесния дар, станали са причастници на Светаго Духа и, като са вкусили от добрата реч Божия и от силите на бъдещия век, са отпаднали, - не е възможно пак да бъдат обновени за покаяние, когато те повторно разпъват в себе си Сина Божий и Го хулят. Земя, която попива валящия често върху нея дъжд и ражда злак, полезен за ония, за които се и обработва, получава от Бога благословия; а която изкарва тръне и бодили, тя е непотребна и близка до проклятие, което завършва с изгаряне. (Евр. 6: 4–8). Страшни са тези апостолски слова, но, уви, тяхната правдивост виждаме в цялата църковна история. Множеството някога Православни Църкви се прероди в еретически или разколнически общества, а в същото време масовите възвръщания към Православието са крайно редки случаи на особена Божия милост.
Любовта е неразлъчна от правата вяра, неразлъчна е от Истината. И проява на любов към напусналите Църквата е анатемата, ограждаща Църквата и показваща ясно, коя черта са престъпили отстъпниците. «Църквата проявява своята любов и към тези, които я напускат с ожесточение във външната тъмнина. Подире им тя провъзгласява анатема, надявайки се на това, че те ще се опомнят, страхувайки се от отлъчването — не от човешкото общество, а от идващото Царство на Славата» — пише св. Николай Японски. За съвършено различно проявление на любовта говори и Апостол Иуда: ...в последно време ще се явят подигравачи, които ще постъпват според нечестивите си похоти. Те са човеци, които се лъчат (от единството на вярата)…А вие, възлюбени, като се назидавате в пресветата ваша вяра и се молите чрез Дух Светии, запазвайте себе си в любов Божия, очаквайки милост от Господа нашего Иисуса Христа, за вечен живот;и към едни бивайте милостиви с разсъждение, а други със страх спасявайте, като ги изтръгвате от огън, и изобличавайте със страх, като се гнусите от дрехата, която е осквернена от плътта.(Иуд. 1: 18–23). Разликата между древните еретици и разколници и днешната апостасия е само в това, че отстъпниците, ако тук могат да се правят сравнения, още по-надалече се отклоняват от Църквата. Затова нито през 1920, нито през 1924 г. нищо ново в отношението към тях Църквата не е трябвало да изработва: любовта към отстъпниците се състои в безкомпромисното и правдиво свидетелство за тяхното отсичане от Църквата.
Ето тази духовна разсъдителност и различителност, която единствена може да постигне целта на любовта — единението с Бога, отричат и «класическите» икуменисти и новопоявилите се «истинно-православни» икуменисти.
Да, повод за разколи сред старостилците в много случаи е въпросът за отношението към «осветскостеното православие». Но това отношение може да бъде или правилно и що се касае до вярата, и в отношение към любовта, или грешката се отнася и към двете страни на духовния живот. Двойното отношение — по отделно към вярата и любовта — може да свидетелства само за раздвоеност на съзнанието.
4. «Макар всички да са съгласни, че не трябва да има абсолютно никакво църковно общение с икуменистите, все пак няма съгласие по повод църковната оценка на тези, още не осъдени обновленци и произтичащия оттук правилен пастирски подход към тях». Веднага със съжаление трябва да отбележим, че тези думи на Митр. Киприян — «не трябва да има абсолютно никакво църковно общение с икуменистите» — не се изпълняват с цялата си строгост нито от него самия, нито от някои клирици на РПЦЗ.
В цитираната фраза се съдържат някои противоречия. Ако всички православни са съгласни, че с някого (в дадения случай, с икуменистите) не трябва да има църковно общение — то това не може да бъде нищо друго, освен признаване на икуменистите за непринадлежащи към Църквата, за неправославни. Иначе да се отхвърля общение с тези, които принадлежат към Църквата е тежък грях против нея, грехът на разкола. Така че такова всеобщо съждение вече е най-главната църковна оценка на икуменистите: те са еретици. Какво друго може да бъде осъждането им от Църквата, освен разрив на общението с тях, отлъчването им от нея? Църквата не изпраща нито в затвора, нито на дръвника...
В тази фраза се срещаме с удивителното желание да се «пасат» тия, които не са в църковната ограда. Малко преди това се говореше «за нашите пастири», които съборно проповядват ерес. Сега, обратно, истинно православните се задължават да пасат тези, за които Апостолът е заповядал «изобличавайте (ги) със страх, като се гнусите от дрехата, която е осквернена от плътта!» Така че виждаме още едно «изопачаване» на понятията, заличаващи границите на Църквата: и в нея има «пастири», и извън нея —пак «пастири». И от двете страни на църковната ограда — общи «пасоми».
5. Оттук логично произтича представата за икуменистите, като за добронамерени наши братя, придържащи се към Новия Стил. Както и по-рано обърнахме внимание, апостасията - всестранното и пълно отстъпление от Православието, настойчиво се подменя с частен и както е известно, незадължителен неин признак: календарната реформа. В апостасийните «любов и мир» прекрасно си живеят и «старостилната» Московска Патриаршия, и Константинопол с реформирания календар, и Финландската църква, която празнува самата Пасха по григорианския календар. Следващите думи — «да действат с цялата отговорност и да изпълнят своя дълг пред лицето на заплахата за нашата Вяра» — са напълно противоречиви. Това, което изисква да бъде доказано, по-точно, това, което, от православна позиция е невъзможно да се докаже, се предполага като вече налично — сякаш вярата на икуменистите и на истинно-православните е една. И това се постига с една дума — «нашата». Възниква недоумение: а как са длъжни «да действат с цялата отговорност и да изпълнят своя дълг» икуменистите и супер-икуменистите, на чиито всевъзможни безобразия ще бъде посветен следващия раздел на доклада, наречен Ереста на икуменизма? Техният «дълг», като слуги и предтечи на Антихриста е да гонят и преследват православните. И те съвсем не лошо го изпълняват. Можем да посочим и руските обновленци от 20-те години, и червените «сергиански» попове, «положили се» на КГБ в разправата с православните; да си спомним гоненията на истинно-православните мъченици в Гърция от страна на новостилниците. И днес Московската патриаршия прекрасно изпълнява своя дълг, отнемайки храмове и пребивайки вярващите с помощта на силите на ОМОН или на палестинските полицаи...
6. «...На другия фронт ние се сблъскваме с отклоненията вътре в Православието и полагаме усилия да съхраним здравите еклезиологически принципи и правилните богословски предпоставки в борбата с икуменизма, за да не допуснем появата на нововъведения в самата ни борба с нововъведенията...». Такова «нововъведение», както видяхме, Митр. Киприян счита приетото от Църквата в течение на цялата й история утвърждение, че е невъзможно еретиците да пребивават в Църквата. Ако се направи опит графически да се изобрази неговата собствена представа за Църквата, то ще се получи нещо от рода на китайския ин-ян, където черната част - еретиците е неразривна и единна с бялата — православните, вътре в общата окръжност — границите на Църквата:
o православни
[
n еретици

***
Следва пространният втори раздел на първата част, Ереста на икуменизма, в който чрез многобройни примери - както официални заявления, така и съответни действия в периода 1920 - 1995 г., се доказва това, което сред истинно-православните е общоприето мнение: «православните» икуменисти са еретици. Странно е обаче, че тези примери засягат контактите само с римокатолиците, докато докладчикът не споменава за все по-разширяващото се участие на «православните» в супер-икуменизма - в контактите и съвместните «молитви» с езичници. А нали още през 1989 г., например, Александрийският патриарх Партений публично заяви в официално писмо, че «Мохамед е пророк Божий», и че всеки, «който говори против Исляма или будизма, говори против Бога». Митр. Киприян не споменава и за «единението» в границите на ССЦ и другите икуменически организации с «църквите» на хомосексуалистите и лесбийките, макар всички тези факти да са му прекрасно известни. Но споменаването им би довело слушателите до разбирането, че апостасията, с която си имаме работа, е по-дълбока и по-страшна не само от календарната реформа, но и от междухристиянския икуменизъм. А нали Митр. Киприян трябва да докаже, че светоотеческата позиция се заключава в признание на «православните» отстъпници за братя, принадлежащи към едната Църква (само че «болни», което трябва да предизвиква чувство на състрадание към тях). 
* * *
Накрая, третият, последен раздел на първата част е Православното противостояние и ограждане. Той започва с въпроса: тези, които прекъсват църковно общение с еретиците, не се ли отделят от Църквата, от Бога, от светиите, не нарушават ли единството на Православието? Самата постановка на подобен въпрос предизвиква у вярващия човек, който знае, какво е това ерес, голямо удивление. Все едно да попиташ: а не се ли отделя от обществото на добропорядъчните граждани и не нарушава ли закона този, който категорично не желае да има нищо общо с углавните престъпници?
Привеждайки примера със св. Марк Ефески, който както е известно решително се противопоставил на унията, Митр. Киприян доказва необходимостта от ограждане от еретиците. Той подчертава думите на Ефеския светител, казани преди смъртта му: «...И нека никой от принадлежащите към тях [униатите], по никакъв друг път да не се опитва да се присъедини или да съслужи с нашите, защото това би означавало да се смеси онова, което не може да бъде смесено. Те трябва да бъдат напълно в разделение с нас дотогава, докато Бог не дарува изправление и мир на Своята Църква». След това Митр. Киприян пита: «Словото на светителя е строго и непреклонно. А защо? Как да оправдаем такава непримирима позиция относно латиномъдърстващите униати от тази епоха, които — и това е много важно, затова ви моля да обърнете особено внимание — още не били осъдени официално от Православен Събор и все още тогава били т. н. “официална Църква”?» «Доказателството», че св. Марк Ефески е единомишленик на Митр. Киприян, е построено на противоречива конструкция: «еретиците принадлежат към Църквата, но трябва да се “ограждаме” от тях в молитвата и тайнствата — не защото те са вън от Църквата, а за да не се заразим».
Да обърнем внимание на горния цитат: «трябва да бъдат напълно в разделение с нас дотогава, докато Бог не дарува изправление и мир на Своята Църква».Може би, св. Марк Ефески е очаквал съборно решение, за да счита униатите за намиращи се вън от Църквата? Разбира се, при любовта на св. отец към Истината и неразделната от Нея точност на определенията, ако той е мислил нещо подобно, то ясно би и изразил своята мисъл. Но нищо подобно няма и не би могло да има. Думите от предсмъртната беседа на светията, изразяват само надеждата за даруване мир на Църквата, приключване на смутовете, по време на които православните се съблазняват от еретическите възгледи. А ако допуснем възможността думите дотогава, докато да означават, че после това ще се осъществи «законното обединение» на православните с еретиците, то тогава прави са нечестивците, хулещи Божията Майка! Защото точно така те тълкуват евангелските слова: и не познаваше я, докле тя роди своя първороден Син; и той Му нарече името Иисус(Мат. 1, 25) в този смисъл, че след това Мария се е съчетала с Йосиф!
Ако пожелаете, то на основание на тази беседа може да се «докаже», че Марк Ефески е бил... сергианин! В следващия абзац четем: «... аз вярвам, че той [Схоларий] е единственият в настоящо време, който има сила да протегне ръка в помощ на Православната Вяра, тормозена от насилията на разрушителите на съвършенството на догматите, а също, с Божията помощ, да поправи Църквата...» Каква е разликата с Митроп. Сергий: да поправяш и да спасяваш Църквата — не е ли едно и също?.. С такъв метод, какъвто ползва Митр. Киприян, цитирайки отделни изречения от Отците, може «да се докаже» абсолютно всяка ерес!
По-нататък в доклада се привеждат и други откъси, където се употребяват термините отделянеогражданепротивостояние, взети от св. Никодим Светогорец, Теодор Студит, Василий Велики. Разбира се, тези цитати сами по себе си не могат да докажат, че еретиците принадлежат към Църквата! «“Ограждащите себе си”, т. е. “отделящите се от еретическото общение”, се наричат така, защото “оградата” на православната истина ги защитава и отделя от неправославните, които стоят извън Истината: “оградата отделя тези, които са вътре, от тези, които са отвън”», — пише Митр. Киприян, като в последните думи цитира Зонара. Ако вземем тези думи извън общия контекст, кой православен ще спори! Но той ги разбира, естествено, така, че тези, които се намират извън Истината, се намират извън Църквата, оградени от ясно определената от св. Отци църковна ограда: догматите и каноните. Еретиците, потъпквайки догматите, «пробиват» тази спасителна ограда и се оказват във външната тъмнина. Затова за православния християнин Църквата - Тялото Христово и Истината - Христос са в известен смисъл синоними. Но Митр. Киприян прокарва отделно граници между Истината и ереста, и между Църквата и не-Църквата. Ако отново се обърнем към източния символ, то окръжността — това е оградата на Църквата, а кривата линия вътре — киприяновското «спасително ограждане»:

граница - еретициF [ E православни

Митр. Киприян цитира определението на VII Вселенски Събор: «Ереста отделя всеки човек от Църквата» (!!!). Така, на слушателя или читателя му остава само да осъзнае, че еретиците съвсем не могат да бъдат в Църквата, но и че съвсем не могат да са извън нея! Вълшебно средство за разрешаване на това противоречие е бъдещия «Събор на обединението»!

В очакване...на кого?
«Никога, о човече, това, което се отнася до Църквата, не се поправя чрез компромиси: няма нищо средно между Истината и лъжата... и макар да е възможно да се каже, че между светлината и тъмнината има средина, наричана вечерен или утринен сумрак, то между Истината и лъжата, колкото и да се стараят някои, не може да се измисли нещо средно»
Св. Марк Ефески, из послание до Схоларий

Както беше обещал Митр. Киприян във встъплението си, втората част на своя доклад, Правилните предели на антиикуменизма, той посвещава, в основни линии, на доказателството, че до «Събора на обединението» еретиците (които, както току що видяхме, не принадлежат към Църквата), принадлежат към Църквата. Той отново започва с двусмисленост: «В първата част се опитах да докажа каноничността на антиикуменизма, посочвайки, че прекратяването на църковното общение с икуменистите не означава излизане от Църквата». Неучастието в тайнствата и молитвата може да означава само едно, ако не искаме да изпаднем в разкол: тези, от които сме се отделили, от наша гледна точка, не са Църквата. В изказването на Митр. Киприян отново скрито се утвърждава, че икуменистите = еретици остават в Църквата, независимо дали някой прекратява или не общението с тях! Струва ми се, че ако икуменистите се интересуваха от мнението на Митр. Киприян, то вече след тази фраза те могат напълно да се успокоят: те се намират в Църквата при всяко положение!
Но да видим как Митр. Киприян, позовавайки се отново на св. Отци и Съборите, прокарва още една оградителна линия — от неумерените, от негова гледна точка, «ревнители на благочестието». Той цитира св. Теодор Студит: «Ние неправилно се позоваваме на изреченията на св. Отци и така падаме в отцеборчество или по-добре казано в богоборчество». Как се позовава на св. Отци самият Митр. Киприян, вече видяхме в примера със св. Марк Ефески...
За доказателство, в качеството на пряк аналог, той посочва времето на иконоборските спорове и VII Вселенски Събор, преписвайки «удобните» за него откъси от Деянията на Събора: «Църквата “сега се разсича и разкъсва”, подложена е на “разсичане”, “разделяне”, “разногласие”... Съборът е свикан “за единение и църковно единодушие”, “за полза на единението на Светата вселенска Църква Божия”, “да съедини разделеното”». Оттук и извода: «Т.е., 60 години след появата на иконоборската ерес, Църквата са считала за разделена и с нужда от обединение. Това е и нашия основен възглед относно съвременното положение: Православната Църква днес, поради ереста на икуменизма и календарната реформа, е разделена и се нуждае от обединение».
Всички тези «разделения», за които говорят св. Отци, се отнасят, разбира се, към сложното положение на православните, които във време на църковни смутове често «не се познават» един друг, както по време на ураган през нощта е трудно да разбереш кой е до теб. Времето на арианския смут св. Василий Велики описва образно така: «Нощно сражение, когато не можеш да отличиш свои от чужди»[4]. Св. Отци, като истински пастири, не са грешали кои са техните, т.е. Христовите овци, и кои не са и отлично разбирали къде минават границите на Църквата. Те не се опитвали да пасат вълците, предоставяйки тяхната участ на Господа. В период на смут те се стремели да съберат своето стадо, външно разпръсквано и разсявано, но единно по своята природа: овцата си остава овца, даже ако тя е горохищное овча. Отците следвали апостолското наставление: Защото моя работа ли е да съдя и външните? Не съдите ли вие вътрешните? Външните пък ще съди Бог. Махнете, прочее, злия изпомежду си. (1 Кор. 5: 12,13).
Митр. Киприян се опитва да застави слушателите да приемат теорията за «разделената Църква». Но тази концепция малко се отличава от класическия икуменизъм. Затова Митр. Киприян се стреми да «съгласува» този възглед със светоотеческия. И тук той се обръща към вече споменатото от нас смесване на ереси, откъсващи от Църквата, и грешки относно вероучението и християнската нравственост вътре в Православието. «При появата на всяко духовно заболяване, на някаква ерес, църковния организъм се разделя на още “здрава част” и на “заболяла”... Различаването на здравите от болните, на доброто семе от плевелите, на добрите риби от негодните, които могат да съществуват заедно, “да растат заедно” на едно и също “поле” или в една и съща “мрежа” на Църквата (Мат. 13), се подчертава в съответните притчи на Господа. ...Те се отделят окончателно или на Съборно разглеждане от Църквата или по време на “жътвата”, т.е. при “свършека на света” от самия Господ».
Ето какво пише блаж. Теофилакт Български по повод евангелската притча за пшеницата и плевелите, на която се позовава Митр. Киприян: «Тук става дума за ересите, на които е позволено да съществуват до края на света. Ако ние убиваме и изтребваме еретиците, ще се надигнат раздори и войни; а при раздорите може да погинат и много верни. Но и Павел, и разбойникът са били плевели, преди да повярват, но те не били изтребени, в това време заради имащата да произрасте от тях пшеница, защото в последващото време те принесли на Бога плод, а плевелите изгорили в огъня на Светия Дух и прахта на своите души». Така, в съответствие със св.Отци, тези притчи се отнасят не към Църквата, с която може да се съединиш, като Савел и разбойника, само чрез правата вяра, а към света, откъдето промислително не се изгонват насилствено тези, които са чужди на Църквата.
Интересно е, че по-нататък Митр. Киприян «доказва» принадлежността на еретиците към Църквата с пример от Отечника. Един монах, увлечен от страст към дъщерята на езически жрец, по настояване на нейния баща, се отрекъл от Христа. Но бесът заповядал на жреца и след това да не дава дъщеря си, защото Бог все още не е оставил монаха и му помага. Узнавайки това, нещастникът се умилил и се покаял. От това повествование Митр. Киприян прави нов неочакван извод: «Човеколюбието на нашия Господ е удивително... И така, можем ли днес да твърдим, че всички наши братя, които се придържат към новия стил, са напълно оставени от Бога и въобще са лишени от благодат и Църква
Това, че Господ не изоставя без благодат никой грешник и отстъпник и иска всички да се спасят и да достигнат до познание на Истината не може да свидетелства за това, че всички те (като присъединилия се към езичеството монах) не са лишени от Църквата!? Както и в случая с Григорий Назиански, Митр. Киприян упорито не желае да види «слона»: отпадналите от Църквата се присъединяват към нея само с покаяние. Или чрез отхвърляне на погрешните съждения, в случай на увлечение в ерес, или по пътя на нравственото изправяне. А за оправдание на принадлежността на еретиците към Църквата може да се посочи дори и Апостол Петър. Той след отречението, разбира се, не бил оставен от Бога и благодатта, подтикнала го към покаяние, за което свидетелства и Евангелието (Йоан 21: 15–17) и църковното Предание.
Интересна също е и следващата фраза на Митр. Киприян: «Как е възможно това [непринадлежността към Църквата], ако отчетем, че те не са стигнали до гласно отричане от Православието и мнозинството от тях не признава главния догмат на еклезиологическата ерес на икуменизма, или дори не знае що е това икуменизъм?» Оттук разбираме, че под наши братя се имат предвид основно миряните. Въпросът дали еретиците-епископи са за Митр. Киприян братя остава открит. Но неговите думи предизвикват крайно недоумение. Гърция е сравнително неголяма страна, където православието е официална религия. Никаква тотална информационна забрана, както в Русия, там не е имало. Митр. Киприян и неговия Синод на противостоящите, да не говорим за другите старостилци, изобличаващи икуменизма, разпространяват своите възгледи сравнително безпрепятствено. Защо се получава такава картина? Мисля, че отговорът дава наблюдението над членовете на нашата Московска патриаршия, което отново свидетелства, че съвременната апостасия е по-страшна духовна болест, отколкото «просто» ерес. Да си спомним приведените в началото думи на А. Каломирос. Да, абсолютното мнозинство от тези, които принадлежат към «официалното православие» — и в МП, и в Еладската църква, — просто не искат да знаят за вярата, тяхното съзнание е адогматично. В църквата те търсят не истината, чието Царство не е от тоя свят, а «духовна» подкрепа за живота на земята.
Ние сме гледали филмите, заснети по благословението на Митр. Киприян, където документално са запечатани чудовищни за нормалния православен християнин неща: съвместни молитви и «съслужения», в които участват «православни» епископи, не само с еретици, но и с натурални езичници, иудаисти, будисти и пр. И в кошмарен сън не се е присънвало такова нещо на св. Отци! Те биха се втурнали да бягат от тая мерзост на запустението! А днешните благочестиви православни клирици и миряни, намиращи се под ръководството на своите «духовници» и «старци» от МП, след като поахкат и поохкат — благополучно си остават! Така че сега хората не знаят нещо само по една единствена причина: не искат знаят.
* * *
Да преминем към въпроса за «Общия Събор на Обединението», който, по мнението на Митр. Киприян, единствен може или да изведе еретиците, които пребивават и вън и вътре в Църквата, окончателно от нея, или окончателно да ги съедини с нея.. Митрополитът счита, че такъв Събор непременно трябва да бъде с участието на еретиците — в нашия случай икуменистите, макар че от историята е известно, че не на всички Събори са присъствали еретици. Така например, II и V Вселенски Събори минали без тяхното присъствие. Целта на Събора по отношение на едни или други ереси е точно да определи църковната позиция, да прокара черта между Православието и ереста. Разбира се, никога не може да става дума за «обединение» с еретиците, но само за съединение направославните, които във време на църковни смутове често се намират в неправилни отношения помежду си. Трябва да отбележим, че в своите Еклезиологически Тезиси Митр. Киприян постоянно нарича всички Вселенски Събори «обединяващи».Той приписва на Събора функция, която изпълнява папата у латинците: непогрешимо мнение. В историята има множество лъже-събори, и не може ли такъв лъже-събор да се получи, ако той се свика днес от представители на «светското православие» и истинно-православните, които сега са капка в морето? От друга страна, в представата на Митр. Киприян Съборът е единствения компетентен орган, отлъчващ еретиците от Тялото — с предположение, че до приемането на такова решение еретиците се намират вътре в Тялото. Св. Игнатий Брянчанинов пише за ереста: «Същността на този грях е богохулството. Бидейки собствено грях на ума, ереста не само го помрачава, но и предизвиква особено ожесточение на сърцето, убива го с вечна смърт. Чрез този грях човек все повече се уподобява на падналите духове, чийто главен грях е противене на Бога и хула срещу Него». Това мнение концентрира възгледа на всички св. Отци. Но Митр. Киприян, в противовес, както видяхме, счита, че богохулниците са само «болна част» на Тялото Христово. Нима това становище не е толкова богохулно, колкото и всяка друга ерес?
Нататък Митр. Киприян отговаря на въпроса: «А като утвърждаваме такова мнение, не успокояваме ли намиращите се в нововъведенията и ересите вместо да им помогнем да се покаят?» Резонен въпрос и отговорът може да бъде само положителен: нали за православния човек главна грижа е да не отпадне от Църквата, и ако истинно-православен епископ публично и «с непокрита глава» го уверява, че той се намира в Църквата — то за какво трябва да се безпокои? Нека там епископите се оправят със своите Събори, а ние, простите вярващи, трябва да ги слушаме... Как ни е познато това от Московската патриаршия! Но Митр. Киприян, разбира се, е на друго мнение. Той смята, че неговата и на неговия Синод позиция «съдържа несъмнено пробуждаща динамика [!?] «...изискването за прекратяване на общението е основание за сериозна озадаченост и постоянно безпокойство у нашите братя, намиращи се в нововъведения и ереси... “ограждането” влече цял ред действия и преследва следните цели: да не се заразим ние самите; да убедим и останалите членове на Тялото също да прекратят общение, за да не се заразят и те; с братска любов да помогнем на болните членове да се покаят, с други думи да се изцелят, за да се избегне влошаване на болестта и окончателно отсичане от Тялото; да съдействаме за свикването на Съборен орган за предприемане на мерки болестта да не зарази цялото Тяло». Когато четеш нещо подобно, действително ти се приисква някой да те приведе в чувство! За какво останалите [непонятно е кои са «не останалите»] членове на Тялото (т. е. на Църквата) да прекратяват общение с другите членове на Църквата — което еднозначно означава разкол? И какво значи в този случай «да не се заразим»? Че намирайки се в общение с еретиците ти си «здрав»? И по какво се отличава простото «отсичане от Тялото» и «окончателното отсичане»?
Накрая, завършвайки този раздел, Митр. Киприян «ясно излага своите принципи, като обозначава правилните еклезиологически предели на антиикуменизма».
«Противостоящата на нововъведенията Пълнота на Православната Църква, като оградена особена църковна община,
— не съставлява цялата Църква;
— административно не заменя Църквата, която е въвела нововъведения;
— не действа като друга юрисдикция паралелно с новостилците;
— не съзнава себе си като някаква втора Еладска Православна Църква.
Тя дълбоко съзнава, че тя
— се намира вътре в пределите на Църквата;
— съставлява “здравата част” на Църквата;
— продължава историята на Църквата, предадена от св. Отци и е чужда на всяко нововъведение, вярна е на истинското Православие и е в очакване на Общ Събор на Обединението».
Ще зададем въпрос на нашите уважаеми читатели: какъв «Събор на обединението» чака Митр. Киприян, като се знае, че в сравнение със «светското православие» тези, които не се числят към това движение, съставляват числено нищожно малцинство, а Синодът на Митр. Киприян е само «църковна община» вътре в тази система? Признанието, че «общината» не съставлява цялата Църква, е дълбоко заблуждение: не само всяка община, ако тя пази правата вяра, но и всеки православен е цялата Църква. Да си спомним изповеданието на преп. Максим Изповедник, когато му казвали, че той е останал сам в цялата вселена: «И ако е така, то аз съм и Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква»[5]. Защото, по учението на този св. Отец, «Бог всячески е обявил Съборната Църква за правилното и спасително изповедание на вярата в Него»[6].
***
В последния раздел от своя доклад «Соболезнование к недугующим, защита на здравите» Митр. Киприян, в съответствие с названието на раздела, скърби, «че в обща употреба няма “соболезнования к недугующим”, т.е. към нашите братя, придържащи се към нововъведенията и ересите...» и призовава «никога да не забравят самоукоряването, смирението и любовта, ако те искрено желаят ползата и единението в Църквата». Да се зове към добродетели винаги е добре, но ние добре знаем самоукоряването и смирението на православните икуменисти, заради любовта към единението с еретиците, потъпкващи вярата.
Разбира се, самоукоряването е необходимо, но само по себе си то съвсем не решава въпроса за границите на Църквата, който е предмет на разглеждане от Митр. Киприян. И никак не можем да оправдаем неговото мнение за възможността еретиците да са в Църквата. Какъв висок «еталон за самоукоряване» е изповедта на Ананий, Азарий и Мисаил! Те, като мъченици за истинската вяра, в огнената пещ се изповядали на Господа, че са попаднали в плен на вавилонците «защото ние съгрешихме и постъпихме беззаконно, като отстъпихме от Тебе, и във всичко съгрешихме» (Дан. 3:29). Но нима от това следва, че те трябвало да признаят езичниците за «болна част» на истинската старозаветна Църква? А с какво са по-добри от вавилонците съвременните суперикуменисти? Дори по-лошо: те в незнание на Истината се покланяли на идолите, а тези, след като познаха Христа, Го поставят наравно със същите тези идоли!
Смирението е най-голяма добродетел. И да богословстват е дял на малцина. Но сега пред всички православни стои въпрос не на богословски тънкости, към което свежда проблема Митр. Киприян, цитирайки по тази тема св. Отци, а въпрос «конкретен, груб и видим»: да се признава ли за Църква общество, в което архипастирите не само се съгласяват с всяка ерес, но и публично участват даже в езически култове? Като доказва необходимостта от смирение в борбата за вярата, Митр. Киприян отново привежда много цитати от Св. Писание и св. Отци, отнасящи се към «по-нататъшна разработка на богословските въпроси».
Възмущението на Митр. Киприян по повод на това, че «простите вярващи» си позволяват критично да се отнасят към такива «богословски разработки», напомня отношението сергианите към онези, които изобличавали неправдата на тяхното отстъпление. Протопрезвитер Михаил Полски пише: «Един от най-близките сътрудници на Митрополит Сергий ми писа: “Всяка баба счита за свои дълг да оскърбява Митр. Сергий”. Аз му отговорих: “Та нали при нас, православните, е така: ако архиереят лъже, то и бабата ще му го каже в очите”»[7]...
Но ето пример за истинско смирение и истинска вяра. Не прояви ли св. Йоан Богослов любов, когато избяга от банята и даже не се уми, като разбра, че в нея се намира еретикът Керинт? Той не се надяваше на своето «здраве». Той смирено се побоя, че заради нечестието на еретика Господ може да допусне рухването на банята, и заедно с еретика да погине и той - склонилият глава на гърдите на Спасителя! Към какво смирение може да призовава този, който допуска единение на православните с отстъпниците не в банята, а в Самия Храм на Тялото Господне, в Неговата Църква? Не пише ли именно за това смирение светител Игнатий:
«И демоните имат своето смирение. Такова смирение изиска от Богочовека сатаната, обещавайки да Го възнагради за това смирение с изобилие на земни почести и блага. Дяволът качи Господа на висока планина и Му показа всички царства на вселената в един миг време. И рече Му дяволът: Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им, понеже тя е мене предадена, и аз я давам, комуто искам; ако, прочее, ми се поклониш, всичко ще бъде Твое. (Лука 4: 6, 7). Точно така мъчителите упреквали св. мъченици в гордост, изисквали от тях смирение, изразяващо се в съгласие за поклонение на идолите и в отричане от Христа, обещавали за такова смирение да ги възнаградят с изобилие от земни блага. Точно такова смирение изисква светът, действащ по правилата и в духа на миродържеца: той обича това смирение, прославя го, обсипва го със своите суетни награди. Светът ненавижда Христовото смирение, а светиите Божии толкова възненавидели бесовското смирение, че се подлагали на всички неудобства и лишения, на всички бедствия, само и само да не се подчинят на това смирение. Това смирение представлява отричане от Бога. Смирението, проповядвано от плътско мъдруване, лицемерие е смирение бесовско»[8].
Заключение
Да направим равносметката на нашия разбор на еклезиологическата концепция на Митр. Киприян. Тя ни принуждава да обърнем внимание на най-важните страни в съвременния духовен живот.
А. Логично продължение на тази концепция ще стане въвличането на тези, които до сега се опитват да се съпротивляват на апостасията, в общия котел на «осветскостеното православие». «Ограждането», състоящо се в неучастие в тайнствата с еретиците-икуменисти, съвсем не препятства реалния духовен съюз с тях. Да си спомним, че при сключването на Флорентинската уния гърците не съслужили с латинците. Но тяхното отпадане от Църквата било пълно вследствие приемането на латинските ереси и признанието, че латинците са в Истинската Църква. А именно това предвиждат киприяновата концепция.
Б. «Светското православие» може да донесе известност, материално благополучие и безопасност, което разбира се е твърде привлекателно за мнозина. Появата на еклезиологията на Митр. Киприян е характерна за нашето време. Митр. Киприян отговори на своеобразната «социална поръчка» на определени православни кръгове.
В. Тази конструкция се гради с помощта на разнообразни казуистически прийоми, които посочихме в хода на разглеждането текста на доклада[9]. Възловият момент е подмяната, смешението на ереста, която е смъртен грях, веднага и решително отсичащ от Църквата, с вероучителните или нравствени заблуждения, напълно възможни и, дори явяващи се в една или друга степен участ на всички вярващи, защото няма човек, който да е живял и да не е съгрешил и всеки човек е лъжа. Църквата, въпреки някои трудности в различаването на тези явления, е добре запозната с тях. Затова тя не се колебае да изповядва за свои светци тези, които имат понякога твърде съществени отстъпления от православното вероучение. Такива са, както е известно, св. Григорий Нисийски с неговото становище за всеобщото възстановяване и спасение (апокатастасис), бл. Августин с изопачения му възглед за отношението между божествената благодат и човешката свобода и за предопределението. Православието не се свежда до сбор формално изповядвани фрази, но е живот в Църквата, живот в Христа. Затова границата, която отделя заблуждаващия се, но православен християнин от еретиците е толкова явна за Църквата, както разликата между живия, макар и носещ язвите на прегрешенията, и трупа.
* * *
А ние какво да правим, има ли критерий, по който и ние, грешните, да може да отличим заблуждаващия се от еретика?
Нашето време, наред с крайно «снизходителния» възглед, според който еретиците са в Църквата (до «Обединителния Събор»), поражда другата крайност - заблуждаващите се да бъдат строго осъдени като еретици и «да бъдат изхвърлени» от Църквата. Както е известно, на о. Серафим Роуз се наложи да напише брошура в защита на бл. Августин, подложен на такава «анатема» от страна на съвременни радикални богослови. Църквата има знание, тя ясно вижда същината на всички явления и има истинско мнение за всичко. Разбира се, както майката обяснява на детето признаците на опасността, така и Църквата ни дава тези критерии. Да си припомним още веднъж, църковното учение за ереста:
«Християнството е Божие учение, то е Откровение Божие. Като познание, дарувано на човека от Бога, то трябва да се приема и поддържа с най-голямо благоговение и покорност, както подобава на тази най-голяма светиня. То може да се приема и поддържа с едната смирена вяра, като напълно надвишаващо човешкия разум. То е тази духовна, тайнствена книга (Апок. 22:18, 19), книга на знанието Божие, написана и дадена от Бога, към която е невъзможно нито да се прибави, нито да се отнеме. Оттук е ясно какъв тежък грях е ереста. Тя е бунт и въставане на тварите против Твореца, въставане и бунт на нищожното, ограничено същество — човека — против всесъвършения Бог. Тя е — страшно е да се изрече — съд на човека над Бога и осъждане на човека от Бога. Тя е грях на ума, грях на духа. Тя е хула срещу Бога, вражда против Бога. Тя е плод на гордостта – причината за падението на падналите ангели. И последствията от падението чрез нея много приличат на последствията от падението на отхвърлените духове; тя помрачава разума, ожесточава сърцето, върху самото тяло разлива своята отрова, въвежда в душата вечната смърт. Тя е неспособна на смирение! Тя прави човека напълно чужд на Бога. Тя е смъртен грях. Като плод на гордостта, ереста държи в железни вериги своя пленник и рядко той се отскубва от тях. Упорството в ереста е свойство на еретика»[10].
Свойствено на вярващия, който осъзнава увредеността на нашата природа, е винаги да се безпокои дали не се заблуждава в своите възгледи, съответстват ли те на църковното учение. И той се радва, разбирайки колко е важно за спасението да има права вяра - нека праведникът ме наказва: това е милост; нека ме и изобличава, а от друга страна се опасява — елей же грешнаго да не намастит главы моея (Пс. 140, 5)[11].
Прекрасен пример за действието на този критерий за православност — недоверието към себе си — виждаме в житието на преп. Симеон Стълпник. Както е известно, по внушение Божие, той въвел в монашеската практика аскетическото нововъведение: подвига на стоенето на стълп. Живеещите недалеч отци-подвижници били в недоумение, не е ли изпаднал Симеон в прелест. По съвет на един от тях, при стълпника била изпратена делегация, която се обърнала към него така: «Отците заповядаха да ти предадем, че измисления от тебе подвиг е от бесовете». Преди да успеят да завършат своите думи, блаженият вече започнал да слиза надолу. Тогава монасите побързали да му кажат: «Отче свети, продължавай своя благословен подвиг и се моли за нас. Защото твоето смирение разреши нашите съмнения и свидетелства за благоволението Божие».
Ако се обърнем към примера на бл. Августин, то това свойство на православността той засвидетелствал, завършвайки, например, своята книга За Троицата така: «Господи, Боже Единий, Боже Троице, това, което казах в тази книга за Тебе, нека бъде прието като Твое; ако нещо съм казал от себе си, то прости ми Ти и тия, които са Твои». Ето гласът на истинското смирение! Затова в течение на вековете «тези, които са Божии» слушайки го, признавали за «свой» бл. Августин (ясно отчитайки и без да оправдават неговите отклонения [12]).
Великият защитник на Православието от латинството (а заблужденията на бл. Августин в голяма част се обясняват именно с неговия «латински», твърде доверяващ се на формалната логика, манталитет) св. Фотий пише: «Малко ли са били затруднителните положения, които принуждавали много Отци отчасти да се изразяват неточно, отчасти да говорят с приложение към обстоятелствата при нападенията на враговете, а понякога и по човешко незнание, в което попадали и те?...Ако някои са говорили неточно, или, по неизвестна за нас причина, даже са се отклонили от правия път, но не е имало възражения и никой не е предизвикал разследване, то ние ги оставяме в числото на Отците, сякаш не са говорили така, отчасти заради известността на техния живот и славата на добродетелите им, отчасти заради непорочността на вярата им в другите неща; но не ги следваме в словата им, където са се отклонили от истината. Макар и да знаем, че някои от нашите св. Отци и наставници са се отклонили от изповеданието на истинското учение, не приемаме като учение тези области, в които те се заблуждавали, но приемаме самите човеци»[13].
Да сравни тези слова с апостолската заповед по отношение на еретицитестрани от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си. (Тит. 3, 10)[14].
* * *
Г. Трудността на положението на Митр. Киприян е в това, че той се захваща с разработката на своята еклезиологическа теория десетилетия след отделянето на истинно-православните от «официалното православие», когато те ясно определили модернистите и икуменистите като еретици и свръх-еретици. Външно позицията на Митр. Киприян напомня възгледите на такива наши новосвещеномъченици като св. Кирил Казански, които в края на 20-те години отхвърлили отстъплението на Митр. Сергий, прекъснали общение с него, но не отричали, че той и поддръжниците му се намират в границите на Църквата.. Но външната сходност само подчертава същественото различие в позициите на умерените антисергиани и Митр. Киприян. Във времето след «Декларации» имало основания за надежда, че грешката на Митр. Сергий е външна, отнасяща се към областта на църковната политика и при това е направена под страшния натиск на властите. Такава ситуация на «разделение вътре в Църквата» не може да бъде за дълго, като следствие на неизяснеността на дълбинните причини за външните прояви на заблужденията. По отношение на Митр. Сергий твърде бързо станало ясно, че неговите грешки произтичат от еретическа еклезиология. Това, в частност, се проявило в отхвърлянето от негова страна на стотиците изобличения, които той получил от събратя-архиереи и от най-обикновени миряни. Той затъвал в заблуждението си. Вече през 1928 г. новосвещеномъченик Павел (Кратиров) пише: «Митр. Сергий не лично от себе си и своя Синод, но от името на цялата Православна Съборна Църква се поклони на човекобога, говорещ гордо и богохулно. Аз, грешникът, мисля, че такива църковни деятели трябва да наричаме на само еретици и разколници, но и богоотстъпници. Защото Митр. Сергий въвежда в църковното богослужение нечуваната в историята ерес на модернизираното богоотстъпничество, естествена последица на която стана църковния смут и разкола И така, Митр. Сергий разруши не външната страна, а най-вътрешната същност на църковното Православие. Защото “осанна” на Христа и Антихриста, която сега се чува в християнските храмове, засяга самата същност на християнската вяра и представлява явна апостасия — отпадане от вярата, богоотстъпничество»[15].
Д. Що се касае до днешното положение и на МП и на цялото «осветскостено православие», то, разбира се, да говорим за възможност за тяхно «добросъвестно заблуждение» е невъзможно. Това, че бившите поместни Църкви от «свободния свят» станаха еретически владения, окончателно показаха «Скръбните Послания» на св. Филарет (Вознесенски). Наистина, това бе глас, викащ в пустиня. Отговорът на този жив глас бе гробно мълчание...
Ние, в Русия, бяхме в качествено различно положение. Мисля, че някои от нас имаха основания в началото на 90-те години да се надяват на възвръщане на Московската патриаршия към Истинското Православие. Но ние недооценявахме ефективната работа на съответните служби, погрижили се за необратимостта на измененията в МП: тази структура е «програмирана» за унищожаване (ако няма възможност физически да се унищожи, както в 30-е години) на Истинското, живо Православие. Възникват даже, ако говорим с юридически език, основателни подозрения, че и самата «перестройка» е започнала именно тогава, когато окончателно станало невъзможно възраждането на патриаршията. «Този, който управлява с марионетки всички страни»[16], разбира се, предвидил всички варианти, преминавайки в нов етап на «тихото» унищожение на Русия, и нему съвсем не било нужно нашия народ да се върне към истинната вяра...
Е. Заедно със смесването на ерес и заблуждение, концепцията на Митр. Киприян е основана на изопачено разбиране значението на Събора. От различните страни на значението на Събора, Митрополитът избира една: обединението. Но ако Съборите, наистина, обединяват разединените от смутове православни, то Митр. Киприян очаква обединение с еретиците. Впрочем, както видяхме, той и сега счита себе си за съединен с тях, разглеждайки истинно-православните само като община вътре в общата с еретиците «църква». Кого действително обединява Православният Събор, разбираме когато по-ясно си представим положението на Църквата в смутно време.
«Твърде смътна е представата ни за времената на иконоборството и монотелитството, когато почти цялата йерархия отпадала в ерес — пише Василий Лурие[17], — още по-трудно е да си представим времето на монофизитските смутове (V и VI вв.) и арианството (IV в.), когато православните се оказвали сред тези, които отхвърляли православните Събори, а сред привържениците на тези Събори се оказвали еретици. Подобни епохи продължавали много десетилетия, и завършвали обикновено със съборно решение, осъждащо мнимо-православните и с приемането в пълнотата на общението тези, за които имало подозрения, оказали се необосновани. Т. напр., ІІ Вселенски Събор осъдил формалния привърженик на Никейския Символ на вярата — Македоний и приел в общение св. Кирил Йерусалимски, възведен на престола от противници на този Символ....
Ако разглеждаме историята на подобни епохи на църковна разруха през оригинални документи, то те твърде напомнят съвременното състояние на Църквата. Така, през IV век много православни епископи се отделили от св. Василий Велики, тъй като той бил в общение с Евстатий Севастийски, когото почти всички считали за еретик. Но св. Василий му вярвал, бидейки разположен към него като към свой по-старши приятел, почти наставник в монашеския живот. Минали години и св. Василий се убедил, че Евстатий е еретик; тогава той прекъснал с него общение. Но до тогава той, осланяйки се на доверието си към Евстатий, могъл неволно да служи за съблазън на другите. Не били ли прави тези, които прекъснали своевременно общение със св. Василий? Не подбудили ли с това си действие самия светител да бъде по-малко доверчив към лицемерието на Евстатий?.. Аналогични проблеми изпълват кореспонденцията на руските йерарси през 1920—30 гг., които по същия начин прекратявали общение един с друг вследствие различните становища за допустимостта на снизхождението към различни разколници и отстъпници...»[18].
Тогава православните се надявали на Събор, който ясно да очертае границите на Църквата, да посочи на верните тези, които са се отсекли от Църквата чрез ерес и разкол. Защото Съборът сам никого не отсича от Църквата (от Нея отсича само грехът), въпреки мнението на Митр. Киприян, но констатира вече състоялото се отсичане. В Русия това досега остава невъзможно: едва няколко години, откакто в най-тежки условия у нас започна действителното възрождение на Православието.
Но нали, по милост Божия, такъв Събор имаше: Архиерейският Събор на РПЦЗ през 1983 г., дал на православните всички необходими критерии за определение на ереста и провъзгласил анатема на икуменизма! В този акт Руската Задгранична Църква изпълни своята историческа мисия. Но кой се вслуша в нейния глас?
Връщайки се към възгледите на Митр. Киприян относно Събора, ни се иска да отбележим, че те изискват голямо умение да повярваш в невъзможното. «Тъй като Еладската Църква днес е разделена, Свещеният Събор на обединената Еладска Църква ... не може да се свика... свикването на такъв Събор ще стане възможно само тогава, когато разделените се обединят в Православието — пише Митрополитът. — По време на господството на иконоборската ерес, например, било невъзможно да се свика Православен Събор на цялата Църква. Едва когато иконоборската ерес не била на власт, през 787 година бил свикан VІІ Вселенски Събор на обединението... Той се състоял, за да се обединят [19] в Православието разделените части на Църквата — иконоборци, несъгласни с правата вяра и православни, противостоящи на иконоборската ерес»[20]. Излиза че, първо: има ли еретици, православните никак не могат да се съберат на Събор без тях. Второ, ако условието за обединение в Православието е даже не цел на такъв Събор, но условие за неговото свикване, — за какво след обединението да се устройва Събор, имащ за своя цел обединението? Трето, еретиците-иконоборци, страшно гонещи православните (да си спомним само историята на Иверската икона), отново деликатно се наричат «несъгласни с правата вяра». Четвърто, най-абсурдното: православните се обединяват с еретиците ...вътре в Православието.
«Борбата с икуменизма», «противостоенето» на Митр. Киприян напомнят на древната притча за дракона, който, както всички дракони, обичал златото и покорил един град. В течение на дълги векове неговите несметни богатства се трупали. За това време множество храбри юнаци идвали, за да се бият с него. Но всеки път слугите на дракона съобщавали след битките за техните поражения. Но веднъж се намерил един юнак, който победил и радостен започнал да разглежда леговището на убитото чудовище, където били натрупани купища злато и скъпоценности. Сърцето му било обхванато от силно желание: с жажда протегнал той ръка към драконското наследство — и, о ужас, поглеждайки към нея, видял, че тя се покрива с гнусни люспи, превръщайки се в драконова лапа. И той разбрал, че всички предишни юнаци побеждавали дракона във външния бой, но драконът тържествувал вътре в тях. Защото драконът и е въжделението за земно богатство ...
Спомних си тази притча, защото през последните години многократно видяхме такова прераждане у много бойци, излизащи на бой против враговете на Православието. Уви, когато нямаше позитивна определеност в тяхното вътрешно изповедание — за какво (а не против какво) се борят — тогава колкото и енергично и като че ли по-успешно да се водеше «борбата», толкова по-бързо и по-дълбоко самите бойци се превръщаха в «дракони», изпълнени с ненавист към истинското учение на Църквата...
* * *
Искам да завърша с думите на грузинския свещеник Зураба Арошвили, който през 1997 г. мъжествено скъса с апостасийната Грузинска патриаршия:
«У християнина, който се намира в такова единение [с икуменистите], постепенно умира съвестта на вярата и неговото църковно съзнание става илюзорно, мечтателно, егоистично. Мисли, че само той е останал и че останалите около него членове на Църквата са болни, че цялата Църква е болна, а той, наричайки Църквата грешна и болна, само ще се спаси. Това е и краят на неговите правилни понятия за Църквата и за спасението в нея. Това е път на самота и смърт. Защото такъв човек води своя духовен живот не на нивата на Божествените заповеди, а на нивата на човешките, душевните, които крепко го свързват с тленния свят. Причина за това е общението с вероотстъпниците, което по същност е съучастие в измяната на Божия Закон...
Да изповядва своята вяра е задължение на християнина, независимо дали му се иска, дали го устройва в един или друг момент. Да изповядва християнството, а не полухристиянство, Христос, а не Неговия осветскостен театрализиран сурогат.
Икуменизмът е някаква театрална постановка на сцената на този свят. Скоро ще се спусне завесата и актьорите ще свалят грима, разкривайки истинските си лица, ще се открият и постановчиците на сцената и смисъла на тези постановки: да се лиши Истината от нейното, действащо в историята на човешкия род, собствено лице. Опитват се да оправдаят всички тези деяния, някак заглаждайки ги, ...това са различни роли в един непривлекателен спектакъл, чийто край е близо. Ако някой успее да докаже, че всичко описано по-горе не е истина, а само въображение на моя ум, т.е. всичко е измислено от мен и не е реалност, то в моя по-нататъшен живот аз ще приема този човек, като мой и на цялата Църква учител. Но ако някой, заобикаляйки засегнатите от нас въпроси, започне да говори за мнима църква без правилно изповедание, за църковен мир без Бога, ...то ще считам, че той е забравил за своята вечна душа и се грижи за някакви временни блага, които въобще може и да не са материални. Има още нещо “по-ценно” в този свят: славата и почестите духовни за слепците и слепите водачи...»


І[1] Еп. Григорий (Граббе). Письма (М., 1998) 49–50 (Письмо к С. Я. Красовицкому от 25.07/07.08 1978).
ІІ [2] Святитель Игнатий Брянчанинов. Сети мiродержца.
ІІІ [3] Св. Игнатий Богоносец. Послание до траллийци, VIII.
ІV [4] Св. Василий Велики. Писмо до Атанасий Александрийски.
V[5] И Господ и Отците ползвали за разкриване на законите в духовния свят предмети или явления от физическия свят. Така, едно от най-дълбоките проникновения в тайната на Църквата — нейното апостолското уподобяване на живо тяло. Може би е допустимо да приемем едно сравнение, което ни дава оптиката. Ако огледалото е чисто, то вземем ли голямо или малко парче от него — в тях еднакво ясно и точно ще се отрази всичко окръжаващо. Или, например, холограмното изображение: вземем ли цялата холограма, или нейна частица, ще видим в пълнота цялото изображение.
 [6] Жизнь, дела и мученичество преп. Отца нашего и Исповедника Максима / Изд. М. Д. Муредов // Богословский вестник, тт. 1–4, 1913, стр. 86.
VІІ[7] Прот. Михаил (Польский). Положение церкви в советской России // Путеводитель по православной аскетике. СПб, 1999, стр. 169.
VІІІ[8] Отечник, составленный Святителем Игнатием Брянчаниновым, изд. 3, Петербург, 1891, сс. 476–477.
ІХ[9] Цитирането на св. Отци от страна на Митр. Киприян не може да не напомни на старото и средното поколение у нас, живели при господството на марксистката идеология, демагогските хитрини на недалечното ни минало. С подбор на извадени от контекста отделни фрази може да се потвърди всичко. В Неизмислени разкази за миналото на В. Вересаев има такава забележка. «В средата на 20-те г. в Москва съществувало литературното общество “Звено”. Веднъж млад пушкинист прочел там доклад за Пушкин. Пушкин е такъв писател, че изваждайки цитати от него, може да докажеш каквото поискаш. Докладчикът съвсем сериозно доказвал, че Пушкин бил болшевик от най- чиста проба, без всякакъв даже уклон. Смъмрен бил жестоко. Станал белетристът А. Ф. Насимович и казал: “Другари! Много съм учуден от нападките, на които бе подложен тук докладчикът. Всичко, което той каза за комунизма на Пушкин, е толкова безспорно, че за това не може да има никакъв разговор. Разбира се, че Пушкин е бил чиста проба болшевик! Само се чудя, как докладчикът не приведе още един най-главен цитат от Пушкин, който веднага заставя да замлъкнат всички несъгласни. Спомнете си, какво е казал Пушкин: Октомври вече настъпи...»

Х[10] Святитель Игнатий Брянчанинов. О ереси и расколе.
ХІ[11] елей грешнаго са лъжливите еретически учения, които външно изглеждат като истински. Умякнуша словеса их [на еретиците] паче елея, и та суть стрелы (Пс. 54, 22).
ХІІ[12] Трезвото отношение към него проличава, в частност, в усвоеното от Църквата название «блажен», а не «отец на Църквата».
ХІІІ[13] Цит. по: Richard Haugh Photius and Carolingians. Nordland, Belmont, Mass, 1975, pp. 136-137.
ХІV[14] Руската Църква в последните столетия се намирала под силното влияние на западното богословие, и това е признато от нашите светии: «Съчиненията на Светителя Димитрий носят върху себе печата на благодатното помазание и предават това помазание на своите читатели. Светителят живял в Западна Русия, там се образовал, а в Западна Русия тогава имали силно влияние йезуитите и въобще латинството. Затова съчиненията на св. Димитрийне са съвсем чисти, не са напълно с източен характер. Така е и с някои от древните свети писатели, между които и св. Григорий Нисийски, брат на Василий Велики. Какво да се прави? Това е значителен недостатък в писанията на св. Димитрий...» (Собрание писем Святителя Игнатия Брянчанинова епископа Кавказского и Черноморского, сост. Игумен Марк (Лозинский), М.—СПб, 1995, стр. 651) В наше време на значителна критика се подхвърлят богословските възгледи на Митр. Антоний Храповицки, конкретно, неговото учение за изкуплението. Но, както добре знаем, той не настоявал на абсолютната истинност на своето учения...
ХV[15] П. Н. ИвановНовомученик Российской Церкви Павел (Кратиров). Письмо Еп. Павла (Кратирова) о модернизированной церкви или сергианском «православии». Май 1928 года. Казань, 1992, стр. 22–23.
ХVІ[16] А. А. Блок. Возмездие.
ХVІІ[17] Вдъ-Информ: Сега — йеромонах Григорий от Руската Православна Автономна Църква.
ХVІІІ[18] В. М. Лурье. Екклисиология отступающей армии // Вертоградъ-информ, № 10 (43), 1998.
ХІХ[19] Митр. Киприян не взима предвид, че VII Вселенски Събор се оформя като процедура по приема в Православието на каещи се еретици; обсъждала се само възможната конкретна форма на приемането им — «в сущем сане». Който не пожелал да бъде приет в Православието, така и не бил приет.
ХХ[20] Митрополит Киприан. Екклисиологические тезисы, или Изложение учения Церкви для православных, противостоящих ереси экуменизма. Фили (Аттика), Греция, 1993.